Осъзнах, че цялата съм се сковала в очакване на упрека за стореното на сина й. Но упрек нямаше. Тя дори не ме забеляза. Не я интересуваше, че й го бяха отнели. Интересуваше я единствено, че й го бяха върнали.
— А татко? — обади се Тамид и се огледа, макар в погледа му да нямаше надежда.
Майка му поклати глава.
— Той не… — Тя се поколеба. — Той го счете за недостоен. Видя какво ти е причинил. — Тамид трепна. Когато се родил с изкривено краче, баща му понечил да го убие. Майката едва спасила сина си. — Изгоря за греховете си.
Май никой от двамата не се натъжи особено. Не ги винях. Интересно кой друг е бил счетен за неправеден от мъжа в планината.
Погледнах леля. На лицето й бе изписана болка. Двамина бяха отведените от султанските войници в деня, в който заминах. Само един се бе завърнал. Леля Фара никога нямаше да прегърне Шира.
— Лельо Фара — опитах пак, — внукът ти… в столицата. Шира го нарече…
— Какво прави тя тук? — прекъсна ме гневен глас, който мигом разпознах.
Не може да бъде! Значи равносметката ми с миналото все пак нямаше да бъде с майката на Тамид.
Обърнах се и се оказах лице в лице с Фазим ал Мотем.
Ако мъжът под планината действително решаваше съдбата на хората според греховете им, тогава нямаше защо да се тревожа, след като и Фазим е бил пощаден. Фазим, който твърдеше, че е влюбен в Шира, а след това се бе опитал да ме принуди да се омъжа за него, ако не искам да каже на всички, че съм Синеокия бандит. И то само защото искаше да сложи ръка на парите от буракито.
Ако това не беше грях, здраве му кажи. И въпреки това — ето го, вървеше наперено към мен.
— Доста смело от страна на една престъпничка да си покаже носа тук — злорадо рече той. Стори ми се по-нисък отпреди. Дали защото аз се бях поизточила? — Престъпничка, която ограби собственото си семейство.
— Остави тая работа, момче — чу се друг глас.
Чичо ми. Нямаше да го разпозная, ако в ръката му не се беше вкопчила Насима, която продължаваше да ме гледа подозрително. Облечен беше в дрипи наместо хубавите одежди на търговец, а косата и брадата му бяха прораснали.
Но Фазим продължи да крачи важно-важно през камънака към мен.
— Не му ли хрумва, че може би е неразумно да се приближава? — измърмори Джин под нос, така че само аз да го чуя.
— Може би не е забелязал, че сме повече от него — предположи Сам от другата ми страна. Наблюдаваше Фазим с любопитство, сякаш бе безобиден особняк, когото сме срещнали по пътя си. Фазим не беше съвсем безобиден, но бяха прави. В състояние бяхме да му навредим повече, отколкото той на нас. — Какво толкова си му направила Амани? Да не си му разбила сърцето?
— Не точно.
Всъщност някога се страхувах и от него, както и от леля Фара. Но на фона на султана чудовищата от детството ми сега се струваха направо смехотворни.
— Е, Амани… — Фазим вече беше съвсем близо до мен. С крайчеца на окото си зърнах как Джин свива юмруци. Нямаше да се наложи да се намесва. — Какво ще кажеш в своя…
Щракнах с пръсти към пясъка, загнезден между камъните под краката му, камъните се търкулнаха и го събориха — малък трик, който бях научила от албишите в Илиаз. Острата болка в хълбока ми утихна почти незабавно. А и напълно си струваше, понеже Фазим залитна и се просна по гръб.
Той изруга шумно и седна на земята със сконфузено изражение. Чу се сподавен смях. Неколцина пристъпиха напред, без да знаят какво да предприемат. В крайна сметка дори не го бях докоснала. Въпреки това можеше да се стигне до бой.
Но в следващия момент от задните редици се чу вик.
— Идва! Сторете път, идва!
Тълпата се раздели като срязана с нож и през лагера се разчисти дълга просека. Фазим побърза да се изправи на крака и се дръпна встрани, внезапно уплашен.
Обърнах се с разтуптяно сърце, за да видя виновника за тази суматоха. Мъжът в планината. Чудовището от приказките. Джинът, окован от собствените си братя. Създанието, което изгаря недостойните.
А там, в дъното на лагера, вдигнал ръце за благословия или за мъст, стоеше брат ми — полуджинът Нуршам.
Глава 20
За секунда очите ни се срещнаха през каменистото пространство и изненадата ясно се изписа на лицето му, както вероятно и на моето. Усетих как Джин инстинктивно посяга към скрития пистолет. Ръката ми се стрелна към неговата и дръпна пръстите му. Недей, опитах се да му втълпя мълчаливо.
Нуршам тръгна към нас.
Унищожавал бе цели градове. Изпепелявал бе живи хора. При това без никакви усилия. Една грешна стъпка от наша страна и не се знаеше какво ще последва.