Но аз се бях изправяла срещу него и друг път и той не ми беше сторил зло.
За разлика от Джин аз го познавах добре.
А и все пак ми беше брат. Нямаше да ме нарани. Поне така ми се искаше да вярвам.
Той бавно мина през тълпата и всички около него сведоха глави като трева под напора на силен вятър.
— Трябва да коленичиш — изсъска леля ми достатъчно силно, че да насочи вниманието на околните към мен, да ме заклейми.
Явно се наслаждаваше на тази сцена.
Не й обърнах внимание. Вместо това направих крачка напред, за да го посрещна.
Леля ми си пое рязко въздух. Сигурно си мислеше, че това е краят ми. Мислеше си, че не знам на какво е способен Нуршам. Но аз знаех по-добре от всеки друг. Дръпнах ръката си от Джин, тръгнах по пътеката, оформила се между хората от лагера, и спрях на няколко крачки от брат си.
Променил се беше. Косата му беше израснала, вече не беше подстригана късо както под бронзовия шлем, който султанът го беше принудил да носи. На брадичката му имаше малък белег. Той протегна ръка към мен. За миг, макар и в дрипи наместо метална броня, изглеждаше точно така, както когато изпепели Бахи, засиял от могъщество и усещане за праведност. Тази ръка бе изпепелявала цели градове.
А после обгърна лицето ми с шепи и дланите му бяха топли като кръв и плът, а не като безсмъртен огън.
— Амани! — Усмивката му можеше да съперничи на слънцето. — Намерила си пътя към мен, сестро.
И ме прегърна.
Изпитах злобна радост при вида на смаяното лице на леля Фара.
— Окото! — викна някой зад Нуршам. — Как можем да им вярваме, ако не погледнат в Окото?
— Всички погледнахме в Окото — извиси възмутен глас и друг мъж.
— Окото — чу се трети глас. — Окото. — Викът бе подет от останалите като напев. — Окото. Окото. Окото.
Скоро цялото множество повтаряше в един глас:
— Окото!
— Окото!
— Окото!
Нуршам бавно се обърна. Планината като че се разлюля под напора на гласовете. Той огледа хората си и след кратка пауза вдигна леко ръка във въздуха. Сякаш натисна копче. Лагерът мигом утихна.
Всички чакаха думите му със затаен дъх.
— Тогава да вървим при Окото — обяви той и планината изригна в одобрителни възгласи.
Внезапно всички се надигнаха, обградиха ни, забутаха ни напред като да бяхме прашинки, уловени в мощен въздушен поток. Усетих нечии нокти да се забиват в ръката ми — леля Фара се беше вкопчила в мен сякаш бе тъмничар и ме теглеше напред, да не би някак да се измъкна и да не се изправя пред Окото.
Не се наложи да вървим дълго.
Нуршам ни поведе към малка хлътнатина в склона, заобиколена от молитвени кърпи, твърде шарени за пустинята, а склонът бе осеян с ярки парчета плат и изсъхнали цветя, каквито бях виждала само в градините на султана, но никога из планините. В средата на вдлъбнатината лежеше малко назъбено парче огледало, гладък къс с размера на око. Хората спряха на ръба на склона и ни наобиколиха, за да гледат, но никой не прекоси границата на молитвените кърпи, никой, освен Нуршам, който уверено се заспуска надолу.
Взе стъклото благоговейно в длани и го вдигна високо, така че повърхността му улови късното слънце. Огледалото просветна в синьо и чух как Джин до мен рязко си поема въздух. Погледнах го любопитно.
— Прилича на нахсеен — прошепна той.
— Какво? — Думата не приличаше на никой от езиците, които го бях чувала да говори.
— Гаманикско изобретение. — Досущ като свързаните компаси и дяволските творения на Лейла. Съчетание от механизъм и магия. — Използва се, за да прочетеш информация в очите на другите. В армията с него разпитват шпиони.
Сините очи на Нуршам, толкова подобни на моите, се обърнаха към мен. Не чаках да ме извика. Прекосих очертанието с кърпите и около мен се чуха възклицания. Отблизо виждах Окото по-добре. Очевидно бе творение на магията, точно както бе казал Джин. По нащърбения му ръб сякаш пращеше енергия като искрата, която захранваше машините на Лейла.
— Откъде го имаш? — попитах Нуршам, като гледах да стоя на безопасно разстояние от предмета в ръцете му.
— Не си първата, която идва да дири нещо в планината — отвърна Нуршам уклончиво. — В началото се налагаше да налучквам какво крият душите им. Но по-късно пристигнаха чуждестранни войници и го донесоха със себе си, дар от Бога, поставен право в ръцете ми. Използвам го, за да разбера кой търси убежище и кой търси нещо друго. И решавам дали да останат, или да изгорят.
При тези думи през тялото ми премина студена тръпка. Замислих се за войниците на Билал, изпратени на юг, за да търсят могъщото създание под земята, което да изпълни желанието на емира да живее. И действително, половин дузина от молитвените кърпи около нас ми заприличаха на ивици от униформите на илиазкия взвод.