Бъди добра, инак чудовището от планината ще те отмъкне…
Нуршам протегна нахсеена към мен.
— Погледни в Окото, Амани. Позволи ми да те видя.
От тълпата се надигна ритмичен звук на барабанящи по скалите ръце. В началото бяха само няколко, постепенно ставаха все повече и във все по-забързан ритъм.
— Окото — подвикна някой този път по-тихо, а ръцете продължаваха да удрят като по барабани. — Окото, Окото, Окото…
Скоро напевът се извиси отново и уж шепнеха, но гласовете им се сляха в силен ритъм заедно с биенето с ръце.
Бяхме обградени. Вкарала бях всички ни в капан с бомба със запален фитил — фитил, който сега трябваше да изгася, иначе всички загивахме.
Съмнявах се, че ако Нуршам видеше всичко, което бях направила, щеше да ме сметне безгрешна. Но не виждах друг вариант, освен да разголя душата си пред него. Така че го послушах. Погледнах в огледалото.
От съзнанието ми сякаш се изля смесица от объркани образи и се изсипа върху гладката повърхност — гледах как се превъртат в бърза поредица: надигащ се пустинен пясък и огнени стени. Екзекуция след екзекуция. Смърт след смърт. Джин, уловен в капан под палата. Султанът на мушката на пистолета ми. И един последен, прекалено ярък образ. Онова, за което всъщност бяхме дошли: мъжът в планината.
Вдигнах рязко глава, останала без дъх. Чувствах се както онзи път, когато изплувах от водата под пода на „Бялата риба", само дето сега се давеше не тялото, а съзнанието ми. Джин скочи и ме подхвана през кръста. Облегнах се благодарно на рамото му, а Нуршам държеше внимателно огледалото в ръце и се взираше в съдържанието на мислите ми в продължение на един безкраен миг.
— Ако се наложи да бягаме… — прошепна Джин в ухото ми.
— Ти се хвърляш наляво, аз надясно и ги разделяме — довърших.
Това беше единственият ни шанс да се измъкнем оттук невредими.
Без да бърза, Нуршам сложи Окото обратно върху импровизирания олтар и се обърна към тълпата. Улових погледа на Из. Кимна ми леко да покаже, че е разбрал. Ако хукнехме, двамата с Маз бяха готови да се превърнат в нещо, което да може да се изплъзне на хората на Сази.
— Видях греховете й — заговори най-накрая брат ми. — И съм готов да произнеса присъдата. — Той разпери ръце и се обърна към поклонниците си, които треперливо чакаха думите му. — Няма да изгорят! — обяви той високо.
И внезапно тълпата отново избухна. Този път от радост.
Странното беше, че бурната им проява на радост ми се стори точно толкова зловеща, колкото и предишните викове, настояващи за кръвта ми.
Глава 21
Имах чувството, че звездите ме наблюдават изпитателно, докато се въртях в постелята си. Не си бях направила труда да опъна някоя от палатките ни. Толкова на юг беше топло дори през нощта.
Повечето от хората на Нуршам спяха на открито. А и защо да се крият от очите Божии? Само дето аз се тревожех не от Божиите очи, а от очите на жените, налягали около мен.
Според правилата на Нуршам неженените мъже и жени спяха отделно.
— Грехота е онова момче да те гледа така, щом не си омъжена за него — изсъска една от жените и хвърли поглед през рамо към Джин.
Той следеше как ме отвеждат отвъд вдлъбнатината в скалите, точно под някогашните мини. Там спяха жените. Зърнах братовчедка си Олиа да се готви за сън под последните отблясъци светлина. Тя улови въпросителния ми поглед и сви рамене. Нима си очаквала в Последната страна да се е променило нещо, питаше жестът й. Явно само аз се бях променила.
Исках да поговоря с Джин. Имах нужда да поговоря с някого за това забравено от бога място, поредната задънена улица в търсенето на невъзможна история. Заради мен бяхме загубили още един ден. Някога, в дългите тъмни нощи, изпълнени със съмнения, се обръщах към Шазад. Но вече я нямаше. А мен ме бяха отделили от момчетата.
Нямаше да се изненадам някоя от жените да ме наклевети и обрече на огнена смърт, ако тръгнех нанякъде в нощта. Вече бях станала свидетел на нещо такова по време на вечерната молитва. Целият лагер се бе скупчил около Нуршам. Той вдигна ръце — същите ръце, с които изпепеляваше хората, — за да благослови поклонниците си. После всички се наредиха пред него. Наблюдавахме с любопитство как двамина поклонници се приближават, повлекли два огромни чувала, които оставиха до него. Нуршам бръкна в първия, извади самун пресен хляб и го подаде на първия човек до себе си. Човекът побърза да отстъпи назад. Преди да зърна храната, не бях усетила колко съм гладна. Следващият човек тръгна след първия. Третият получи самун като първия. Дойде ред на малко момиченце, което нетърпеливо протегна ръце. Но преди Нуршам да й подаде хляб, жената зад нея се обади високо: