— Днес не е ходила на молитва.
Нуршам дръпна ръката си така рязко, сякаш детето беше змия.
— Мира, вярно ли е? — Въпросът му прозвуча като обвинение. Детето мълчеше. — Кажи ми истината, Мира — продължи Нуршам. — Знаеш, че ще разбера, ако лъжеш.
— Изгубих представа за времето — призна детето неохотно.
Той вдигна ръка към нея и аз изтръпнах, че ще я изгори жива. Инстинктивно понечих да тръгна напред, усетих, че и Джин до мен се размърдва, макар и двамата да нямахме представа какво ще направим. Но Нуршам погали детето по бузата.
— Ако утре сутринта искаш да ядеш, ще дойдеш на молитва вместо да играеш в планината.
Детето бе избутано от опашката, без да получи храна.
Нуршам забеляза, че го гледам. Несъзнателно бях пристъпила напред. Той бръкна в торбата и протегна свита шепа към мен. Не тръгнах веднага към него, но той не помръдна. Не се обърна към жената, която бе наклеветила малката Мира, и пристъпваше неспокойно от крак на крак, чакаше нетърпеливо да получи вниманието му. Накрая протегнах ръце към брат си и той пусна в дланите ми един портокал.
Втренчих се невярващо в дара, а Нуршам се обърна отново към чакащите. През първите шестнадесет години от живота си не бях виждала пресен портокал чак докато не се озовах в лагера на въстаниците, далече от тази мъртва част на пустинята, в която нищо не растеше. По тези части плодовете пристигаха сварени, в консервени кутии, за да оцелеят през дългото пътуване през пустинята до нас.
Струваше ми се невъзможно да държа пресен портокал. Но беше истина. Забих нокти в кората и те потънаха в меката тъкан, опияняващата миризма изпълни прашния пустинен въздух. А този сладостен вкус не можеше да бъде сбъркан с нищо.
Странна работа… Въобще всичко това, целият лагер. Изпитвах смътна тревога, която не можех да си обясня.
Обръщах се неспокойно в постелята си. Мразех да съм сама с мислите си. Въртяха се из главата ми като пустинна буря и разпръсваха прахоляк във всички посоки, стрелкаха се с такава скорост, че не успявах да ги уловя.
Трябваше да поговоря с Джин. Не ми пукаше, че правилата не го позволяват. Измъкнах се от завивките колкото можех по тихо, огледах се набързо, за да се уверя, че никой не ме гледа, и се запромъквах между спящите жени.
Почти се бях измъкнала от долчинката, когато долових проблясък на светлина. Хвърлих се на земята. Притиснах се към пръстта, така че светлината да не може да ме открие между камъните и спящите тела, и зачаках нощната стража да отмине.
Няколко минути по-късно Нуршам се появи на склона над мен. Движеше се в тъмното на мътната светлина, излъчвана от ръцете му — смекчен вариант на разрушителната му сила. Вървеше на няколко крачки над мен.
Поколебах се. Дявол го взел, точно той ли трябваше да ме хване? Най-добре да се върна обратно, да легна със затворени очи и да се преструвам на заспала до изгрев-слънце, а на сутринта щяхме да си тръгнем, без никой да бъде изпепелен, казах си, макар да знаех, че няма да го сторя, че няма за първи път в живота си да постъпя разумно. Изчаках няколко удара на сърцето, така че Нуршам да се отдалечи на безопасно разстояние, и тръгнах след него.
Той ме поведе покрай импровизираната си цивилизация до мястото, където склонът започваше да се издига по-стръмно над лагера. Движех се колкото можех по-предпазливо, като гледах да съм далече от кръга светлина, хвърляна от ръцете му, и се опитвах да запомня къде стъпвам по неравната земя, без да откъсвам поглед от светлинката, която се катереше все по-нагоре по стръмнината. Скоро стигнахме до входа на мините. Нуршам продължи напред, без да се колебае, и влезе право в тъмната паст на планината, а ръцете му лееха светлина върху грубите каменни стени.
Поколебах се, клекнала няколко крачки по-надолу по склона. Вече се движех на четири крака, за да не търкулна някое камъче, което да ме издаде. Ако го последвах в тунела, нямаше да има къде да се скрия.
Но бях стигнала твърде далече.
Изминах последните няколко крачки до входа и го последвах във вътрешността на планината.
Пред мен Нуршам се движеше с увереността на човек, който е изминавал този маршрут хиляди пъти. Когато тунелът се разклони, той зави наляво, без да се двоуми. Подмина разни неща, изоставени от миньорите, без дори да погледне надолу. Не забави крачка и когато минахме покрай участъци с овъглени разтопени скали. Резултат от онзи миг, в който бе отприщил силата си в планината и бе избил повечето хора в нея.