Вече бяхме навлезли дълбоко в старите мини, когато Нуршам се обърна надясно и мина право през твърдата стена, или поне така ми се стори. Заковах се рязко на място, а после се втурнах напред, уплашена да не го изгубя. Когато се приближих, видях, че не е минал през стената. В скалата имаше тесен проход, толкова по-тесен от издълбаните от хората тунели, че ако минавах сама оттук, навярно щях да го сбъркам с пукнатина в камъка. Светлината от дланите му вече изчезваше напред и ако се поколебаех още малко, щях да го изгубя. Да остана сама в тъмнината. Хвърлих се след него.
Тунелът не беше дълъг. Изминала бях не повече от дузина крачки, когато той внезапно свърши. Залитнах и едва се спрях — тунелът водеше до широка пещера. Нуршам продължаваше към дълбините й. На светлината от ръцете му виждах съвършено оформен сводест таван и гладки равни стени.
Толкова дълбоко в планината усещах тежестта й да ме притиска от всички страни. А и това място, вероятно издълбано точно по средата, определено не беше дело на природата. Напомняше ми на молитвен дом, но пък не изглеждаше и да е направено от човешки ръце. В средата на пещерата имаше огромен каменен сандък, толкова голям, че вероятно спокойно можех да се побера вътре. Когато Нуршам се приближи до него, осъзнах, че не е бил донесен тук. Нямаше начин нещо толкова огромно да мине през тясната пролука, през която бяхме влезли. Изваян беше от самото дъно на планината. Светлината на Нуршам хвърляше сенки по близката стена, украсена с издълбани в стената извити клони, натежали от смокини, фурми и гроздове. И портокали. Върху издълбаните в камъка плодове се виждаха цветни люспи, сякаш някога са били оцветени в ярки цветове. Но боята отдавна се беше излющила, като да бяха изминали хиляди години.
В този момент ръцете на Нуршам хвърлиха светлина към отсрещната стена на пещерата и аз мигом забравих за сандъка.
Гледката се скри от погледа ми точно толкова бързо, колкото се бе появила, и отново потъна в тъмнина, защото брат ми падна на колене като за молитва и опря длани в земята, така че единствената светлина в пещерата идваше от двете мъждеещи въгленчета между дланите му и каменния под. Виждах как устните му се движат в мълчалива молитва, а чертите му сякаш се сливаха с мрака. След миг бавно вдигна глава и когато протегна ръце, стената отново изникна пред мен, сантиметър по сантиметър, както зората разкрива гледките, скрити от нощта.
Разбрах, че не халюцинирам.
Стената бе изрисувана във всички цветове, които ние в Последната страна никога не бяхме виждали, цялата нашарена в сложни фигури. Ярка като градините на султана, украсена със сцени от велика битка, с образите на Унищожителката на светове, която излиза от Еремот, на Първия герой, който излиза от ръцете на джиновете, на зверове, невиждани нито в пустинята, нито в планината. Стената изглеждаше досущ като онази, която водеше към изгубеното ни убежище в Долината на Дев.
И точно както при въстаническия лагер в средата на изображението, под дълга поредица от думи, изписани под формата на арка, бе изрисувана врата.
— Дойдох да се помоля за съвет какво да правя с теб.
Гласът на Нуршам ме накара да подскоча. Не гледаше към мен, но явно ме беше видял. Излишно беше да се крия повече. Пристъпих в пещерата, към светлината.
— Какво е това място? — попитах.
Нуршам се размърда, така че да е с лице към мен, и седна с кръстосани крака на пода, с обърнати нагоре длани.
— Когато планината рухна върху мен, реших, че съм мъртъв — заразказва той. Имаше предвид онзи първи път, когато открил силата си и мините се срутили върху него заради пожара, който запалил. — Макар да не ме смачка, бях сигурен, че ще умра от глад или ще се задуша в тъмното. А после, докато се лутах и се мъчех да избягам от огъня и смъртта, се натъкнах на това. — Той сложи длан върху огромния сандък, без да сваля очи от мен. Сега, когато бяхме сами, погледът му ме смущаваше повече, отколкото отвън. — Какво ти се яде най-много в този момент, сестро?
Не отговорих, но в главата ми неканен се яви образът на праскова. Не знам защо. В палата ги имаше в изобилие — късахме ги направо от дърветата.
Нуршам побутна капака на сандъка. Той се плъзна с неприятното стържене на камък върху камък. Пълен беше с праскови. Стотици праскови. Съвсем свежи, като от сергия в Изман, като току-що набрани от дърво. И все пак бяха под планината, далече от дръвчета.
Приближих се, спрях до брат си и колебливо взех една праскова. Почти бях сигурна, че е илюзия. Но прасковата беше мека и мъхеста и когато отхапах, по ръцете ми покапа сок. Имаше вкус на друг свят, не на тази прашна пустинна планина, а на далечни градини и ясни дни. Ако това беше илюзия, беше дяволски добра. На мен ми приличаше по-скоро на магия. Не като онази, която изобретяват в Гаманикс, а магия на създания, по-могъщи от нас, създания от истории и легенди, от велики и страховити времена.