С истинска магия — ето как брат ми хранеше гладните си поклонници.
Той ме наблюдаваше как излапвам прасковата до самата костилка.
— Знам защо си дошла — продължи той спокойно. — Дошла си да търсиш война и разруха. Видях го в Окото. И въпреки това заблудих хората си заради теб.
— Знаеш, че това твое Око не ти е изпратено от Бога, нали? — Гледах да си подбирам внимателно думите. Почвата беше несигурна. — Това е изобретение, а ти си убил хората, които са го донесли. — Нуршам ми се усмихна невъзмутимо, сякаш ме съжаляваше, задето бях толкова наивна. — Колко хора си убил заради това стъкълце, Нуршам?
— Само толкова, колкото бе необходимо, за да защитя хората си. — Ако изобщо се разкайваше, то определено не му пролича. — Роден съм за велики дела, Амани. — От нечия друга уста това би прозвучало самонадеяно.
Но Нуршам го каза с абсолютна убеденост. Освен това не можеше да лъже — нали беше полуджин. — Майка ми винаги ми го е повтаряла — обясни той простичко. — Било й е обещано.
Явно баща ни й го е обещал. В затвора на палата Шира ми бе разказала, че Ферештех й дал подарък за техния син: доброволно изпълнено желание, така че да не се обърне срещу нея, както се случва в приказките. Шира, впримчена в безкрайния омагьосан кръг на политическите интриги, пожелала синът й един ден да стане султан. Майката на Хала, бедна и алчна, пожелала злато. А майката на Нуршам, отчаяна от монотонното ежедневие на малкото планинско градче, пожелала величие за сина си.
Не за първи път се запитах какво ли е пожелала моята майка. Да се измъкна от Дъстуок, понеже тя самата така и не успя? Да опозная големия свят? Погледнах костилката на прасковата в дланта си. Едва ли е можела да си представи колко голям е всъщност светът.
— Когато планината рухна върху мен — продължи Нуршам, — след като получих дарбата си, помислих, че ще умра, преди да изпълня предназначението си. Но после бях спасен. Казано ми беше, че действително съм роден за велики дела. — Погледът му се замъгли. — Първоначално реших, че съм предопределен да прогоня чужденците от пустинята. Но се провалих. Затова се върнах тук, у дома. Намерих пустинята в предсмъртна агония. Дедшот се разкъсваше. Дъстуок умираше от глад. Сази тънеше в отчаяние. И тогава разбрах. Мой дълг бе да ги спася. Да спася толкова хора, колкото бях убил.
В такъв случай го чакаше доста работа. Изравнил беше със земята Дасама, оазис в северната пустиня. Изпепелил беше мъжете на Сази в същата тази мина. И Бахи. И мъжете на Билал.
— Та ти продължаваш да убиваш хора! — отбелязах тихо.
— Само онези, които идват при мен със зли намерения. — Нуршам дори не трепна от обвинението. — Такива като теб. Стената на Ашра е свещена, добре знаеш.
Значи и това беше видял в Окото. По дяволите!
— Знам — рекох. И действително знаех. По-добре от всеки друг знаех какво означават приказките, когато се окажеше, че отговарят на истината. — Но от другата страна има хора… трябва да ги спася. Не мога да ги оставя там.
— Стената на Ашра е…
— Знам, знам — неволно извисих глас. — Но, Нуршам, страната ни се гърчи в предсмъртна агония. Видял си само част от нещастията. Именно затова Последната страна тъне в нищета. Затова се е наложило да влезеш в ролята на спасител. А от другата страна на стената има хора, които могат да спасят много повече хора, които пък могат да променят цялата страна. Към по-добро.
Нуршам не се впечатли.
— Ако Бог е искал да спасяват, щеше да им даде дарба като моята…
— Бог не ни е давал дарба — троснах се и истината бликна от устните ми. — Не сме избрани за нищо. Просто сме се родили като всички останали. Всички като нас. Най-обикновена последица от неспособността на безсмъртните да устоят на смъртните жени. И тези така наречени дарби, които са ни дали, най-вероятно ще ни разкъсат или ще ни тласнат към смъртта още преди да доживеем второто си десетилетие. — Усетих, че в очите ми напират сълзи, но дали от гняв, или огорчение и мъка, не можех да кажа. — Ашра вероятно е била полуджин като нас и е загинала във война, която изобщо не е трябвало да води. Принцеса Хава също. — Дишах учестено. — Освен това е била наша сестра — знаеше ли? Хала умря, също и Имин. Ако Тамид е прав, аз също скоро ще умра. Но няма да позволя всичко това да отиде на вятъра. Трябва да ги спася.