Нуршам внезапно ме прегърна, прекъсна сълзите ми и ме притисна към гърдите си.
— Съжалявам, сестро — промълви в ухото ми. — После се отдръпна и обхвана набразденото ми от сълзи лице с шепи. — Но не мога да ти позволя да освободиш Унищожителката на светове.
Дланите му бяха приятно топли. А в следващия миг — горещи, твърде горещи. Тогава разбрах. Избрал беше да защити хората си, а не мен.
Вероятно и аз щях да избера същото. Не можех да му се сърдя.
Ръцете му вече пареха.
Размърдах се, съвсем леко, и пуснах костилката на пода. Плъзнах ръка в джоба. Намерих патрона, който бях запазила, когато предадохме оръжията си — привидно безполезен при липсата на пистолет, ако не знаеш истинската ни същност. Не бяхме богоизбрани, бяхме деца на безсмъртни същества, уязвими на желязото досущ като тях.
И аз го знаех. Брат ми обаче не го знаеше.
Хванах ръката му и притиснах патрона в кожата му. Топлината на дланите му моментално изчезна. Той примигна объркано, усетил, че дарбата го напуска. Сините му очи срещнаха моите въпросително.
— Много съжалявам, Нуршам — казах и го цапардосах в лицето.
Глава 22
— Това ти е била целта през цялото време, нали? — Сам бе увил ръце около мен и ме притискаше към гърдите си, така че не можех да избягам от дърдоренето му. — Да ме подмамиш към някое затънтено място с обещания за героични дела само и само да се сближиш с мен.
— Излишно сложен план. — Мъчех се да намеря по-удобно място за ръцете си, освен раменете му, но всъщност нямаше кой знае какви варианти. — Ако исках да се възползвам от теб, щях да го направя още в харема.
Стояхме един до друг, гърди до гърди, и се опитвахме да се прилепим максимално плътно един в друг. Отстрани може би изглеждаше романтично, ако не беше Джин, който ни омотаваше с въже, опасваше ни като че ли сме котва на кораб, която предстои да бъде пусната във водата.
И ако не беше брат ми в ъгъла, все така в несвяст, окован в оковите, които свалихме от Сам след краткия сблъсък с командата за разстрел. Трябваше да приключим преди изгрев-слънце, когато последователите на Нуршам ще се надигнат и ще се зачудят къде е. В крайна сметка ще го намерят и ще го освободят, но ние отдавна ще сме заминали.
И ако не беше Тамид, който обикаляше неспокойно край входа на тунела. Вероятно някогашният ми приятел е сметнал, че е приключил с въстанието, когато пристигнахме, но беше единственият човек, на когото можех да се доверя да упои брат ми, без да застраши живота му. И което беше по-важно — нужен ми беше, за да разчете думите на първия език, написани над входа.
— Така не се ли получи по-романтично? — продължаваше да нарежда замислено Сам. — Да рискуваш почти сигурна смърт заедно с мен? — Въжето беше толкова стегнато, че ухото ми се притискаше в рамото му. Не виждах лицето му, но бях сигурна, че се хили. — Съвсем като Синбел и Сорча или Леофрик и Елфледа.
— Нямам никаква представа кои са тези — измърморих в ризата му.
— Герои от албишки любовни истории. Леофрик и Елфледа щяха да ти допаднат. Той бил крадец, а тя — могъща магьосница. Накрая и двамата ги застига трагична смърт. Така става във всички велики любовни истории.
— В такъв случай добре, че не сме влюбени.
Колкото по на юг отивахме, толкова по-кротки ставаха закачките на Сам. Вероятно заради факта, че с Джин се разбираха. Далеч по-добре, отколкото се разбираха Джин и Ахмед, осъзнах аз. В момента флиртуваше с мен само защото се опитваше да разведри настроението.
Канехме се да преминем през планината към неизвестна територия.
Тамид се взираше в гравираните над вратата думи.
— На първия език са. — Той сбърчи чело и вдигна факлата по-високо. — Нещо за някакъв… затворник?
Оставихме тази простичка дума да попие в съзнанията ни.
Мъжът в планината. Чудовище или смъртен. Но определено не и мит.
Е, дошли бяхме да търсим могъща подкрепа и може би я бяхме открили.
— Ще ни трябва име, за да отворим портата — обади се Джин. — Както навремето у… както на времето в Долината на Дев.
Той се спря преди да каже „у дома". Но все едно го беше изрекъл.
— Няма име. — Тамид присви очи срещу думите. — Но има нещо друго. Мисля, че са… — Видях как изражението му се смени, преди да изрече следващите думи, тихо и с благоговение. — Мисля, че са думите за освобождаване на джин.
Ето ги! Онова, което Тамид беше търсил в книгите. Нашето избавление. Записани не на страница от северна книга, а заровени в планината тук, далече на юг. А също и отговор. Какво да очакваме отвъд входа. Не човек. Джин.