Нямаше значение, че не разполагахме с нужните думи, за да накараме нарисуваната врата да се отвори. Имахме и друг начин да минем през нея.
Никой не попита кой ще тръгне със Сам. Нямаше нужда.
Сега, завързана за Сам, накарах Тамид да ми прочете отново думите. Повторих ги внимателно.
— Точно така — похвали ме той като търпелив учител. От него действително щеше да излезе добър Свещен баща. — А накрая казваш истинското име на джина…
— Знам — прекъснах го. — И друг път съм призовавала джин.
Тамид извърна смутено очи и краткият миг на близост помежду ни се изпари — напомнила му бях, че поне отчасти е виновен за джинове, затворени под палата.
Джин опъна възела и ни пристегна още по-плътно.
— Това е най-доброто, което мога да направя, без да свърши въжето.
Никак не исках да се окажа отделена от Сам на средата на пътя през планината. А въжето щеше да ни насочва по обратния път. Джин прокара ръка по челюстта си — знак, че е напрегнат.
— Мислех да ти кажа да си представиш, че се гмуркаш в дълбока вода. — Той ми се усмихна безрадостно. — Но после се сетих, че си от…
— Тук?
— Някой ден ще те науча да плуваш — зарече се той. — Само гледай да оцелееш.
Време беше да вървим.
— Поеми си дълбоко въздух — инструктира ме Сам и гласът му прозвуча сериозно за първи път, откакто бяхме дошли. — И каквото и да правиш, не спирай да вървиш.
Послушах го и напълних дробовете си с въздух. Той също.
После направи една широка крачка и се потопихме в камъка.
В началото беше тъмно, а сетне тъмнината доби съвсем друга плътност — навлезли бяхме във вътрешността на камъка.
Той ни притискаше от всички страни, докато се придвижвахме. Борехме се срещу древния камък, който се опитваше да си възвърне пространството, заемано в продължение на хилядолетия, а ние се опитвахме да се промъкнем напред. Имах чувството, че ме затискат каменни ръце и се опитват да ме стрият на прах. Направихме още една крачка, после още една. Колкото по-дълбоко навлизахме, толкова по-трудно ставаше. Дори миглите ми бяха притиснати в бузите. Дробовете ми бяха на път да се пръснат от липсата на въздух. Щях да умра, заровена в планината.
А после въздухът удари тялото ми — първо лявата ръка, после дясната, и двамата залитнахме навън, полетяхме към земята, откъснахме тела от камъка. Сам падна върху мен, съвсем запъхтян. Все още бяхме заобиколени от тъмнина, но тук поне имаше въздух, макар и твърде спарен, сякаш в началото на времето е бил затворен в тази каменна зала.
В първия миг чувах само тежкото ни дишане, което се блъскаше в стените на пещерата. Ако съдех по звука, помещението беше голямо. Чух как Сам си поема въздух сякаш се канеше да каже нещо. Да попита как съм или да пусне някоя шега.
Но гласът, който се надигна от тъмнината, не беше гласът на Сам.
— Закъсняхте.
Постарах се да укротя подскочилото си сърце и затърсих възела, който ме придържаше към Сам. Треперещите ми ръце най-после го намериха и се захванаха да го развържат. Ако не друго, исках да се изправя пред това създание на собствените си два крака.
— Трябва да отбележа — обади се отново гласът и отекна зловещо в залата, докато пръстите ми яростно се бореха с въжето, — че предшествениците ви обикновено използваха вратата.
Възелът най-после се развърза. Сам се изтърколи от мен и издърпа въжето. Топлината му изчезна, както и усещането за опора, и внезапно се озовах сама в тъмнината. Затършувах за кибрит в джоба и се изправих.
Драснах клечка и в чернотата проблесна слаба светлина. Достатъчно, за да виждам. Да видя Сам свлечен на земята на няколко крачки от мен, изтощен, задето ме бе влачил през камъка. А зад него — мъж.
Инстинктивно отстъпих назад и сърцето ми трепна от страх, когато непознатият се усмихна от другия край на пещерата. Мигом ми стана ясно, че не е човек. Джин. В палата бях призовала цяла върволица безсмъртни същества. Вече знаех как да ги разпознавам. Човешката им форма беше твърде съвършена, твърде гладко изваяна, сякаш бяха направени от полиран бронз, а не от плът. Изглеждаха едновременно древни и млади, сякаш бяха видели твърде много, но бяха забравили да бележат тялото си със следите от износване, които придават човешки вид на смъртните. А и дрехите на този джин бяха като извадени от друга епоха, отминала толкова отдавна, че бе напълно забравена.
Очите определено подсказваха безсмъртния му произход — огнени, червени, с леко налудничав блясък. Като бързо разразяващ се огън, който бе в състояние всеки момент да погълне всичко по пътя си.
Вдигнах клечката по-високо. Светлината пробяга по дебели железни окови. Пристегнати бяха около ръцете и краката му, потъмнели от годините, но все така здрави. В земята беше вкопан железен кръг, за да го удържа. Изглеждаше досущ като онези, с които бях уловила джиновете под палата. Като да бе направен от същите ръце.