— Кой си ти? — попитах.
Гласът ми прозвуча дрезгаво и неуверено дори в собствените ми уши, а ехото го поде и заблъска из залата.
— Кой съм аз? — отвърна той също толкова дрезгаво. Явно ми се подиграваше, а горящите му очи се ококориха. После внезапно се присвиха и ме изгледаха подозрително. — Коя си ти, че да идваш тук, без да ме познаваш? — Не отговорих. У него имаше нещо, което не ме предразполагаше да му разкрия името си. Не знаех как ще го използва. — И какво е това? — Той кимна към Сам, който ни наблюдаваше, вече застанал крачка по-назад, сякаш се канеше да се втурне обратно през стената при първа възможност. — Не е от нашите. — Джинът подуши въздуха, сякаш така щеше да разбере що за твар е Сам. — Мирише на влажна пръст. Дете, създадено от страхливите ни братя в зелените земи. — Говореше като в Свещените книги, на древен, завоалиран език, предназначен да впримчи слушателя. — Не му е тук мястото. Нямам му доверие.
— Хубаво е да знаеш, че си нужен — измърмори Сам.
Настъпи мълчание. Дълго мълчание.
Джинът нямаше да ни бъде от полза, ако откажеше да говори в присъствието на Сам. Но може би с мен щеше да се съгласи да говори. Обърнах се към своя чуждоземен приятел, но не се наложи да казвам нищо. Сам поклати глава още щом видя изражението ми на трепкащата светлина на нова клечка кибрит.
— Няма да си тръгна. Да не си полудяла?
— Не си ли ми длъжник, задето ти спасих живота? — Опитах се да прозвучи небрежно. Сякаш вероятността да се окажа затворена в тази пещера с безсмъртно същество не ме изпълваше с ужас.
— О, разбира се, понеже ако си тръгна, сега ще сме квит, а? Понеже Джин няма да ме убие, като се върна без теб, та животът ми да иде зян.
Той отброи живота и смъртта си на пръсти, сякаш решаваше задача.
Наведох се към него. Клечката трепкаше между нас.
— Ако не си осигурим помощ, ще умрат твърде много хора. — Пламъкът стигна пръстите ми и едва не ги опърли. Побързах да хвърля клечката, която падна върху каменния под и угасна. — Сам — прошепнах в тъмното, докато вадех друга клечка. — Моля те!
Докато успея да я запаля, Сам се беше примирил.
— Ще те изчакам точно два куплета от „Свирукащата Джени" и се връщам да те прибера.
— Коя е тази Джени? — полюбопитствах.
— Не е никоя… въобще не е… Ох, няма значение — ядоса ми се той, макар че не аз говорех пълни глупости. — Песен, с която мерехме времето на полето. В един час се събират десет куплета.
— Тогава ми дай седем.
— Три — опита да се пазари той.
— Пет и няма да кажа на Джин за онзи път, дето се опита да ме целунеш.
— Дадено! — Сам сграбчи ръката ми и я разтърси здраво.
Вдигна свободния край на въжето, което минаваше през твърдата скала обратно до пещерата на Нуршам, уви го набързо около кръста ми и го завърза на възел.
— За да те намеря. — Ухили ми се. Но точно преди да тръгне, лицето му се изопна. — И гледай да те намеря цяла.
После се обърна, пристъпи извън тесния кръг светлина, хвърлян от клечката, стисна въжето и с един бърз поглед през рамо изчезна. Останах сама. Сама в тъмнината с джин.
А джинът ме гледаше с широко отворени немигащи очи.
— Кой е баща ти, малка полуджинке?
— Какво значение има?
— Ти ме попита кой съм. — Все още не беше мигнал, което ми действаше изнервящо. — Паметта на смъртните е къса, но едва ли е толкова къса, че вече да си забравила. Кажи ми коя си и аз ще ти кажа кой съм.
Искаше да се спазарим. Но аз бях чувала достатъчно за джиновете, за да не приема предложението му за чиста монета. Джиновете обичат да се пазарят и да мамят. Ако му дам нещо, може да ме изиграе, мислех си. Но ако не му дам нищо, може и да не спечеля нищо. А и не разполагах с достатъчно време, за да размишлявам. От другата страна на стената Сам вече отброяваше минутите.
— Бахадур. Баща ми е Бахадур. — По лицето на джина се разстла лукава усмивка, сякаш най-после бе разгадал загадка, която го бе измъчвала дълго време. — Твой ред е — побързах да кажа.
— Е, дъще на Бахадур — той провлачи името на баща ми, — и аз някога имах име, така е. Преди много време. Преди да се родиш. Преди да бъде създаден и най-старият ти прародител. Но това име ми беше отнето. Сега вече нямам име. Известен съм единствено като Създателя на греха.
Глава 23
Така рязко си поех въздух, че клечката изгасна. Смехът на Създателя на греха изпълни захлупилата ни тъмнина и се заблъска в стените, докато трескаво вадех нова клечка.