В приказките джиновете се подвизаваха със стотици различни имена. Бахадур беше известен като някогашния крал на Масил, Създателя на Пясъчното море и Разрушителя на Абадон. Но историята за Създателя на греха не беше от приказките, разказвани край лагерните огньове. Приказки за алчни смъртни, измамени от Първо същество, или за праведни просяци, на които джинове изпълнили съкровени желания, или за джинове, влюбени в принцеси.
Историята за Създателя на греха беше част от Свещените книги.
След като Унищожителката на светове донесла смърт в света на безсмъртните, а джиновете създали смъртните, за да се борят с нея, един от тях създал греха. Предал джиновете и цялото човечество. Макар да стоял редом с тях, когато създали Първия герой, той не ликувал с братята си. Не се зарадвал, че сътворили смъртните, за да се изправят срещу врага им. Вместо това, докато другите се наслаждавали на успеха си, Създателя на греха се промъкнал и се опитал да убие Първия герой, преди да се изправи срещу Унищожителката на светове. Готов бил да погуби единствената надежда на света срещу Унищожителката. Но другите джинове го хванали, преди да унищожи творението им. Хванали го и разбрали, че един от тях е сключил сделка с врага зад гърба им.
Предал собствените си братя. Първият предател, когото светът познавал.
Най-после извадих клечка. Драснах я и се помъчих да овладея треперенето на ръцете си. Напразно, пламъкът затрепери неудържимо.
— Казват… — поколебах се, понеже не знаех какво да попитам. Казват, че си бил осъден на затвор сред звездите. Но сама виждах, че не е вярно. — Казват, че си предал Първия герой. — Думите ми прозвучаха като обвинение.
— Така казват, наистина — съгласи се джинът и наклони глава, а огнените му очи се впиха в мен. — Приличаш малко на Първия герой, знаеш ли… След толкова хилядолетия би трябвало да съм забравил името й. Но вместо това я виждам всеки миг, докато седя тук в тъмнината. А такова наказание е по-страшно от веригите.
Нима бе казал „името й"? Запрехвърлях наум всички изображения на Първия герой, които бях виждала — в ръкописи, върху плочките на молитвените домове. Всички показваха тъмнокос мъж в броня, размахал меч. Но пък Създателя на греховете бе видял Първия герой с очите си.
— Първият смъртен е била жена?
— Естествено. Когато се изправихме срещу Унищожителката на светове, безсмъртните ми братя гинеха с хиляди. Знаехме, че не можем да й се опълчим. Затова създадохме войник не по свое подобие, а по нейно. — Горящите му очи се замъглиха. — Косата й беше като нощта, кожата й — като пясъка, а за очите й откраднахме цвета на самото небе… — Джинът замълча, а после рязко се върна в настоящето. — И не съм я предал. Обичах я. Обичах я, преди някой от братята ми да познае любовта. Опитах се да я предпазя. Беше твърде смела. Страхувах се, че ще умре от ръката на Унищожителката. Но братята ми още не знаеха що е любов, особено любов към нещо, което не живее вечно. — Той се обърна към мен. — А сега целият свят е белязан от лицемерието им. — Хрумна ми, че ме ненавижда. Ненавиждаше ме заради същността ми. Доказателство, че един от джиновете, които го бяха наказали, задето обича смъртна жена, бе намерил друга смъртна жена, която да обича. — Сега вече знаят какво е да се страхуваш за друг. Но тогава познаваха само себичния страх. Страх от собствената им смърт, а не от смъртта на друг. Тя трябваше да им послужи като щит. Създадена бе да бъде използвана, а не спасена.
Пламъкът бе стигнал до пръстите ми, без да забележа. Стресната от парването, изпуснах клечката и тя угасна още преди да се удари в земята.
Създателя на греха продължи да говори, докато вадех следващата клечка.
— Братята ми ме заключиха тук, за да не мога да защитя Първия герой и така да стана причина да изгубят живота си. — Гласът му ехтеше в тъмнината. — Поставиха за пазач един смъртен и му оставиха неизчерпаеми запаси от храна и напитки, та да не се налага да напуска поста си. — Сандъкът, открит от Нуршам, помислих си аз. — Наредиха му да влиза при мен веднъж годишно и да ме пита дали се разкайвам, задето съм предал своите. — Наясно бях с историята. Създателя на греха бил обречен да не излезе на земята до деня, в който се покаел за греха си. — Едва след като се разкаех, щяха да ме пуснат.
Драснах новата клечка.
— Не се покаях през краткия живот на първия пазач. Особено след като ми съобщи, че тя е загинала. Съобщи ми, че синът ми се биел на нейно място и на свой ред използвал името на Първия герой. Не се покаях и през живота на следващия пазач, нито на следващия. След време разредиха посещенията. Накрая съвсем престанаха. Забравиха ме. Сега ме навестяват само така наречените ми братя, когато се сетят за мен. Носят ми новини. Последен намина Бахадур. — Очите му се плъзнаха по мен. — Бахадур си е все същият. Гледа да крие децата си, откакто първото загина. Принцесата със слънцето в ръцете, която падна от стените. Дава на всички ви нейните очи… — Джинът млъкна. Вече не знаех дали говори за принцеса Хава, или за Първия герой. — Но никога не успява да ви скрие, понеже ви дава твърде много сила. Мисли си, че така ще ви опази. Но така само горите твърде ярко, изгаряте твърде бързо, а после угасвате. — Пламъкът в ръцете ми потрепна. Клечката вече догаряше, но все още светеше. — Толкова отчаяно се стреми да ви опази, че сам става причина за смъртта ви.