— Твоят Бахадур е доста различен от онзи, който аз познавам — рекох, като се опитах да прикрия горчивината си.
Помнех безстрастното изражение на баща ми, когато ножът се забиваше в корема ми. Помнех как му се нахвърлих, задето бе допуснал майка ми да умре и не усетих да се разкайва. Помнех историите за принцеса Хава, първата му дъщеря, която загинала преди много години във войната на джиновете. И тя не получила помощ от него.
Исках да разбера защо не ги е спасил. Сега знаех отговора. Защото джин, който се опита да спаси човек, се озовава тук. В окови.
Създателя на греха се усмихна сякаш бе прочел мислите ми.
— Баща ти дойде да ме попита дали се разкайвам. Преди близо две десетки години — довърши той бавно сякаш се опитваше да прецени на колко години съм. — Почти.
Почти. Но не съвсем. Можех да му кажа точно преди колко години е било. Бях на седемнайсет. Нуршам също. Баща ни бе дошъл да изтръгне разкаяние от Създателя на греха, но вместо това срещнал майките ни.
— Длъжница си ми, дъще на Бахадур.
В гърдите ми се надигна нелеп, почти истеричен смях.
— Защото баща ми ме е създал на тръгване оттук?
Той разклати многозначително веригите точно когато пламъкът отново угасна. Чух гласа му в тъмнината.
— Сещам се за един начин да ми се отблагодариш.
Тишината в пещерата беше толкова осезаема, колкото и клечките кибрит в кутийката. Драснах поредната, за да мога да го виждам.
Истината бе, че исках да го освободя. Изправени бяхме срещу непреодолима пречка. Трябваше ни съюзник като него. И все пак реших да попитам.
— Разкайваш ли се?
Създателя на греха се надигна бавно, изправи се в пълен ръст и се обърна към мен.
— Обичала ли си някога, дъще на Бахадур? — Внезапно остро усетих въжето около кръста, опънато през скалата чак до ръката на Джин. Не отговорих. — Би ли се спряла пред нещо, за да го спасиш, ако можеш?
Мълчах. Този път не знаех какво да отговоря. Готова бях да поема куршум, за да опазя Джин. Вече го бях правила и имах белег като доказателство. Но Създателя на греха е щял да обрече целия свят, за да защити Първия герой. Не знаех дали съм достатъчно себична, за да обрека целия свят, та да запазя Джин. Не знаех дали съм достатъчно самоотвержена, за да го пожертвам.
— Не — отсече той накрая, като наблюдаваше внимателно как се двоумя. — Не се разкайвам.
— А какво ще кажеш въпреки това да те освободя?
С удоволствие отбелязах, че го хванах неподготвен. Създателя на греха наклони леко глава.
— А защо дъщерята на Бахадур благородния ще иска да стори такова нещо? — попита той подозрително.
Прокарах език по пресъхналите си устни и се замислих каква част от истината съм склонна да споделя.
— Важни за мен хора са обречени да загинат, ако не ги спася съвсем скоро. Искам да ги защитя.
Както ти си искал да защитиш нея. Не го казах гласно, но неизказаните ми думи увиснаха между нас.
— Значи искаш да сключим сделка? Помощта ми в замяна на свободата ми?
— Нещо такова.
Забелязах, че пламъкът му се разгоря по-силно. Но този път имах предимство пред него. Може и да не бях живяла толкова дълго, колкото той, но пък бях живяла в света на смъртните много по-дълго от него. И знаех безброй истории за сделки, сключени с джинове. Единствено даровете, дадени доброволно от джина, носеха добро. Всичко изтръгнато от тях с измама или пазарене носеше гибел. Една грешна дума носеше разруха вместо богатство. Една двусмислена фраза бе достатъчна, та джинът да измами глупавите и неопитни смъртни.
Създателя на греха ме ненавиждаше. Виждах го по изражението му. Ненавиждаше ме, защото бях смъртна, защото съществувах благодарение на саможертвата на момичето, което бе обичал преди много, много години. И защото бях рожба на един от онези, които го бяха оковали. Нямаше да ми даде нищо по собствена воля. Дори и в замяна на свободата си. А ако се опиташе да ме измами, нямаше да надделея. Не можех да го надхитря.