— Смяташ да ме измамиш — прекъснах мислите му. — Смяташ, че ще те обвържа, ще ти заповядвам. Но аз не искам това.
— А какво искаш, дъще на Бахадур?
— Не искам да се боря срещу теб. — Исках почивка. Чувствах се изтощена. Изцедена от войната. От водачеството. От всичко. — Не желая да играя игрички и да претеглям всяка дума, а ти да търсиш вратичка, за да ме изиграеш. Затова ето какво ще ти предложа — да се съгласиш да правиш онова, което искам.
Онова, което исках, бе различно от онова, което заповядвах. Можех да заповядам да освободи приятелите ми, но всъщност исках да ги опазя живи, а не да ги освободя чрез смърт. Исках да премина през Стената на Ашра, но не и да освободя Унищожителката на светове, ако действително тя беше затворена зад стената. Исках да се съгласи да изпълнява не думите, а желанията ми.
— Искам да ми помогнеш — довърших.
— Да ти помогна? — повтори той заинтригувано.
— Да. Съгласиш ли се на условията ми, ще те освободя от пещерата още сега, а когато приключим, ще те освободя и от властта си.
— Умееш да се пазариш. — Той гледаше клечката в ръцете ми. — Това ти е последната клечка.
— Точно така — потвърдих. — И последното ми предложение. Мога да си тръгна без теб. Но ти не можеш да си тръгнеш без мен.
— Тогава съм съгласен — отвърна простичко Създателя на греха.
— Кажи го.
— Амани ал Бахадур — тонът му не беше лишен от сарказъм, но важни бяха думите, — твоето желание ще бъде моя заповед. Ще изпълня каквото желаеш в замяна на свободата си от този затвор. А накрая и от теб самата.
Прехвърлих наум думите внимателно. Но беше прав, времето ни изтичаше. Това действително ми беше последната клечка кибрит.
— Кажи ми името си.
— Името ми…
Това беше първото ми желание, първата ми заповед. Челюстта му се размърда сковано, сякаш не беше свикнало с думата, която предстоеше да изрече.
— Дадено ми беше преди много, много време. Името ми е Заахир.
— Заахир, Създателя на греха — повторих след него.
После извиках в съзнанието си останалите думи, онези, които бяха издълбани в арката над вратата и които Тамид ми беше прочел. Изрекох ги на глас, внимателно, една по една, и накрая добавих името му.
Когато приключих, почти бях останала без дъх. Зачаках нещо да се случи. Примерно кръгът около него да се счупи. Или оковите му да се разбият. Да зърна проблясък на светлина или огън. Или пък гръм да разтърси планината.
Случи се само това, че Заахир ми се усмихна, а пламъкът опари пръстите ми със сетните си искри. Последното, което видях, бе как Заахир пристъпва отвъд линията на кръга, а после клечката угасна и двамата потънахме в тъмнина.
Глава 24
— Е, дъще на Бахадур — отнейде просия нова светлина, бледа, но достатъчна, за да различа Заахир, свободен, застанал смущаващо близо до мен. Пламъчето не озаряваше лицето му отвън, а идеше нейде отвътре, от самата му същност, неестествено бледо сияние, което издаваше, че не е човек. — Какво ще пожелаеш сега?
Тутакси ме обзе остро усещане за безмерна власт, което едва не ме погълна. Исках толкова много неща. Исках султанът да умре, задето бе погубил Шира, Имин, Хала. Исках да спечеля войната — заради тях и всички останали, които бяха загинали в името на войната. Исках Ахмед да се възкачи на престола и да управлява от името на собствения си народ, а не на някое чуждоземно царство. Но знаех, че не бива да пожелавам нещо толкова голямо и неопределено. Не бях глупава. Наслушала се бях на достатъчно истории за лукавостта на джиновете.
— Искам да ме отведеш в Еремот.
Създателя на греха не отговори. Само се усмихна.
В следващия миг планината се разтърси под мен. Заахир не вдигна ръце, както правех аз, когато напътвах пясъка. Не впрегна сили, дори не мигна и въпреки това пръст и камъни, които не се бяха отмествали от векове, се разклатиха като да бяха бегемот, събуден от дълъг сън и протегнал гигантската си снага.
В скалата зейна пукнатина, тунел. Водеше не към развалините на Сази или пещерата, в която ме чакаха другите, а още по-дълбоко в търбуха на планината. Разсякъл я бе до самата й сърцевина, при това без никакво усилие.
Едва тогава осъзнах истината.
Заахир беше безсмъртно същество. Силата му беше безмерна, отвъд разума. С лекота можеше да отмества планини и да люлее земята. Войните на хората не го вълнуваха. Дори не беше живял в нашия свят. Създание от легендите, не от действителността.
А аз го бях освободила.
Създателя на греха протегна ръка и посочи тунела.
— След теб.