Погледнах стената, която ме делеше от другите.
— Искаш да спасиш онези, които са важни за теб. — Заахир повтори думите ми като папагал. — А най-важен за теб е момъкът от другата страна на тая стена, нали така? — Нямах представа откъде знае за Джин, но никак не се зарадвах. — Предпочиташ да дадеш живота си за тях, отколкото да им позволиш да рискуват своя за теб. И искаш да го направиш сама, нали? За да ги предпазиш от опасност.
Нямаше смисъл да го увещавам, че греши, тъй че пристъпих в тунела, Заахир ме последва и входът се затвори след нас, зазида ни в скалата. Когато Сам се върнеше, за да ме вземе, нямаше да знае накъде съм поела. Нямаше да има как да ме последва. Надявах се останалите да ми простят тази глупост.
Дълго време вървяхме в мълчание и само сиянието, излъчвано от тялото на Създателя на греха, караше тъмнината да отстъпва пред нас.
Накрая отпред проблесна друга светлина. Далече напред, в дъното на тунела, като звезда в най-черна нощ.
Представяла си бях Стената на Ашра като стените на Сарамотай: необятна и непробиваема, огнена преграда срещу пустинните духове и нощта. Но тази стена не беше създадена, за да попречи на духовете да навлязат в планината. Създадена беше, за да попречи на онуй в планината да излезе навън. Не приличаше и на безредните бурни пламъци, с които султанът беше опасал града. Напомняше ми на светлината, излъчвана от машината, след като погуби Ферештех, и при все това беше по-ясна, по-бистра. Това не беше сияние на джин, а мека, нежна светлина. Душа на момиче, останало без тяло. Щом пристъпихме по-близо, можех да се закълна, че различавам шарки в светлината като шарките на килим.
Някога, много отдавна, този огън бил момиче. Родено в пустинята, във време на война, точно като мен. Тялото й отдавна беше изчезнало, останал бе единствено вечният огън на душата й.
— Човек ли е била? — попитах Заахир, когато спряхме на ръка разстояние от стената. — Ашра.
— Мисля, че вече знаеш отговора, дъще на Бахадур — отвърна Създателя на греха. Червените му като жарава очи танцуваха по стената от светлина.
Знаех.
Разбрах още щом съзрях стената като бледа светлинка в дъното на тунела. Била е полуджин, пожертвал себе си за войната на създателите ни, но легендите бяха забравили коя е и я бяха възнесли като герой. Точно както бяха сторили и с принцеса Хава, а навярно и със стотици други полуджинове.
Дали когато загина и изчезна от лицето на земята, изпепелена от огъня на Ферештех, и след време хората започнат да разправят историята на въстанието, дали ще забравят, че и аз съм била полуджин, и ще ме споменават единствено като Синеокия бандит?
Вече бяхме съвсем близо до Еремот. Някъде зад тази стена бяха оцелелите въстаници.
— Как ще влезем? — попитах.
— Да влезем, не е мъчно.
Заахир се приведе със странни, неестествени движения, сякаш се преструваше, че използва човешки мускули, макар всъщност да се огъваше като пламък на вятъра. Изчопли камъче от пода на тунела все едно откъсваше стрък трева и го запокити напред. Камъчето с лекота премина през стената и се приземи от другата страна, като подскочи няколко пъти. Дори не почерня.
— Стената не е поставена да ни попречи да влезем — продължи джинът. Около нас се надигна порив на неестествен на това място вятър, пое камъчето от другата страна на преградата и го запрати обратно към нас със страшна сила, насочи го право към главата ми. Камъчето удари преградата. Но този път, наместо да премине, то се превърна в прах, изпепелено още при първия си допир със стената. — Направена е, за да ни попречи да излезем.
Ето какво бе сторил султанът. Изпратил беше затворниците тук, та да не излязат никога повече. Не го беше грижа дали ще загинат. Щял е и сам да ги убие, ако не му бяха нужни като роби.
Престорил се беше на милостив пред народа си, осъдил бе бунтовниците на затвор вместо на смърт. А сетне ги беше изпратил да загинат безследно на място, откъдето никой не можеше да си тръгне. По този начин си беше спестил и усилията да охранява непокорни затворници.
— Ако влезем вътре — подех недоверчиво, — ще можеш ли да ни изведеш обратно?
— Да — отвърна Заахир загадъчно. — Мога.
Ни най-малко не му се доверявах, но този път не ме лъжеше.
— Тогава след теб — повторих думите му от по-рано.
Погледите ни се срещнаха и дълго време останахме вторачени един в друг — истинска битка за надмощие, битка на волята. Накрая Заахир кимна.
— Както желаеш.
Тръгна напред. Мина през стената, като да беше от въздух, и спря от другата й страна, загледа ме очаквателно.
Не биваше да го правя. Знаех, че не бива да го правя. Но пък бях правила безброй неща, които не биваше. И в крайна сметка обикновено всичко се нареждаше. Този път обаче навярно нямаше да се нареди. Този път трудностите бяха с митични пропорции. Но какво друго можех да сторя? Поех си дълбоко въздух, опитах се да не мисля какво може да се случи и пристъпих през стената от светлина.