Чувството беше сякаш минавам през огряна от слънцето просека в сенчеста гора. Беше приятно, кожата ми се стопли. В следващия миг вече бях от другата страна, редом до съмнителния ми съюзник.
Отвъд стената планината не изглеждаше по-различно от тунела, прокаран от Заахир, но при все това мигом усетих разлика. Въздухът имаше вкус на желязо. По-наситен дори и от въздуха над Сази. Навярно недостатъчно, за да ме лиши от силата ми, но вече усещах как кожата ми тръпне. Улових се, че затаявам дъх от страх да не го вдишам. Видях, че и Заахир настръхва, когато поехме през тъмния тунел към дълбините на планината.
Не след дълго и последните отблясъци от стената изчезнаха. Тъмнината подклаждаше безпокойството ми. Имах чувството, че сме пустинни духове, промъкнали се там, гдето не трябва. Или обратното — че по петите ни се промъква нещо неприятно.
Подът на тунела се наклони стръмно надолу към недрата на планината. Забързахме крачка. В началото гледах само в краката си от страх да не се препъна, но подът беше чудно гладък. В първия момент реших, че просто е изстърган и изметен, но когато проходът се стесни, ръката ми докосна стената. И тя беше гладка, като да бе излъскана и изгладена от нещо. Съзнанието ми мигом извика всички образи, които някога бях зървала в Свещените книги — образи на гигантската змия на Унищожителката на светове, пусната от нея в първите дни от войната. Представих си я как пълзи из тези планини и търси изход, а тялото й се отърква о стените и ги дълбае, заглажда… Изтиках мисълта от главата си. Чудовището беше мъртво. Първия герой го беше погубил.
Но това не означаваше, че тук долу няма други чудовища.
За първи път в живота си бях сама.
Не бях в къщата на леля ми, пълна с деца. Не бях с Джин и кервана в пустинята. Не бях с Шазад в палатка насред въстаническия лагер, та да ми пази гърба в миг на нужда. Не бях заобиколена от жените в харема. Не бях затворена с останалите въстаници в Скритата къща.
Исках да ги предпазя, ала сега Джин го нямаше да ме пази. Нямаше ги близнаците, за да ме измъкнат оттук, ако нещо се обърка. Нямаше го Сам да пусне някоя шега и да наруши мълчанието, което рисуваше страховити образи в главата ми.
Попаднала бях в ада и бях влязла вътре по собствена воля.
Крачихме дълго, докато усетих, че изтощението ме застига. Не бях спала от Джунипър насам, а тук, в тъмнината, не можех да кажа колко време е минало, откакто напуснахме Сази, макар да имах чувството, че изгревът е дошъл и си е отишъл. А това означаваше, че съм будна вече цял ден. Спрях, свлякох се на земята, облегнах се на стената. Искаше ми се да си почина малко. Заахир също спря и ме загледа с особено изражение. Нима бе забравил колко крехки създания сме ние, смъртните?
Както седях, забелязах нещо на земята, осветено от сиянието на кожата му. Протегнах ръка. Копче. Копче от моите дрехи. Проверих яката на ризата и действително напипах скъсан конец.
— Вече сме минавали оттук — измърморих, като се опитвах да се съсредоточа.
— Точно така — съгласи се бодро Заахир. — От известно време насам вървиш в кръг.
Стрелнах го с поглед и сънливостта мигом ме напусна.
— Изгубихме ли се?
— Ти се изгуби — подсмихна се Заахир. — Аз прекрасно зная къде се намирам.
Гневът мигом ме изправи на крака, та да мога да го погледна право в очите, а не да вдигам глава от нивото на нозете му.
— Искам да ме отведеш при затворниците в планината — изсъсках. — А ти се съгласи да правиш каквото пожелая.
Заахир кимна замислено, без ни най-малко да се смути.
— Искаш го, така е. Но същевременно те е страх какво ще откриеш. Не искаш да научиш кой е жив и кой — не. Страхуваш се. Инак отдавна щеше да си разбрала, ти, която носиш истината в устата си.
Прав беше. През всичките нощи в пустинята възпирах езика си, отказвах да проверя. Отказвах да опитам да изрека „Ахмед е жив", „Шазад е жива".
— Страх те е да не разбереш, че е можело да спасиш повече, ако не се беше забавила толкова. Иска ти се всички да са живи. А няма да е така. Виждаш ли, дъще на Бахадур, искаш толкова много различни неща, че можеш да се въртиш в кръг из планината до края на света. Да се приближаваш и отдалечаваш, отново и отново. В омагьосан кръг. — Той описа с пръст окръжност във въздуха. — И кога ще паднеш мъртва, никой не знае. — Внезапно ми се стори далеч по-опасен, отколкото до момента. Сиянието му се промени, по безсмъртното му лице като че ли пробяга пламъкът на лудостта. — Мога да те оставя тук да загинеш, да умреш от глад, изгубена в планината. Чудесно отмъщение за тъмничаря ми Бахадур, когато намине отново да ме нагледа — наместо затворника да завари тялото на дъщеря си.