Не за първи път през последните няколко часа ми хрумна, че проявих невероятна глупост, като освободих Заахир и му се доверих. Но вече беше късно. Налагаше се да играя по неговите правила. А и нямах никакво намерение да умра. Не и преди да освободя останалите. Ако не друго, знаех, че не искам да умра.
— Е, няма да ти се получи шегата — постарах се да прозвучи пренебрежително, сякаш не ставаше дума за собствения ми живот. — Бахадур е в плен, така че вероятно ще мине доста време, преди да ме открие. Цели десетилетия. Дотогава от мен ще са останали само кости. Навярно няма да ме познае.
Навярно няма да го е грижа. Но това не го казах на глас.
Заахир се втренчи в мен немигащо, забравил да се преструва на човек. Очаквах да се ядоса, задето му провалям отмъщението.
— Добре тогава — отсече накрая и лицето му неочаквано разцъфна в добронамерена усмивка, която ме разтревожи повече от втренчения му поглед. — В такъв случай най-добре да изпълня желанието ти. — Той вдигна глава и освети разклонение в тунела, което не бях забелязала. — Насам, дъще на Бахадур.
Вървяхме вече няколко часа, когато най-после дочух нещо. Изтиках от съзнанието си мисълта за измореното ми схванато тяло и се заслушах. Като че ли звъняха стотици тенекиени камбанки. Като онези, с които леля Фара ни викаше за вечеря.
Забързах крачка. Наближавахме нещо. Не бях сигурна какво, но нещо различно от камък и мрак. След малко различих светлина, която се разгаряше по-ярко с всяка крачка. Но не сияйния звезден блясък на Стената на Ашра, а по-естествена. Като светлина от факли или лампи. Затичах се. Към дрънченето на метал и светлината на лампите. В следващия миг тунелът свърши и се озовах на входа на огромна пещера. Заковах се на място.
Ако планината действително се канеше да ни погълне, то бяхме попаднали право в търбуха й. Тунелът ни беше изплюл върху тясна издатина, която свършваше толкова неочаквано, че едва не прекрачих в бездната. Пещерата бе необятна, очертанията й чезнеха в тъмнината. А на дъното, на бледата светлина на закрепените за стените факли, различих затворниците.
Завързани бяха един за друг като животни. Оковани в желязо, ръце и крака свързани заедно. Всеки държеше кирка, всеки дълбаеше скалата под краката си. Замахваха отново и отново с кирките и металът шумно дрънчеше в скалата.
Спомних си какво ми беше казала Лейла. Баща й ги изпратил тук, понеже искал да намери Унищожителката на светове.
Тук тъмнината беше различна. Не беше тъмно като в самотна пустинна нощ или като в затворническа килия. Тъмнината беше по-плътна, по-лепкава, въздухът буквално тежеше. Ненаситна тъмнина, която ме заобикаляше и поглъщаше не само тялото, но и съзнанието и душата ми.
Вече не се съмнявах, че някъде в тези дълбини спеше Унищожителката на светове.
Обходих множеството с поглед, трескаво затърсих познато лице. Но в пещерата имаше много повече хора, отколкото ни бяха отнети в онази нощ. Явно и други затворници бяха пощадени, за да бъдат изпратени тук. Оглеждах се за Ахмед, за Шазад, въобще за някой от своите. Но лицата бяха толкова мръсни, оплескани с пръст и прах, че не бях сигурна дали ще ги разпозная дори ако бяха пред очите ми, камо ли от тази височина.
Изведнъж, точно под мен, видях нежно детинско лице, мръсна боядисана коса, залепнала за изцапаната буза. Момичето трепереше, докато се мъчеше да вдигне кирката.
Делила!
Сърцето ми подскочи. Ето ги. Бях намерила нашите затворници. И поне някои от тях още бяха живи.
Завзирах се надолу. Нямаше да е лесно да скоча, но щях да се справя. Можех да скоча, да смъкна оковите им и да побегнем, стига…
Мислите ми бяха прекъснати от звука на стъпки. Дръпнах се от ръба точно когато нов затворник пристъпи в пещерата с огромно празно ведро в едната ръка и факла в другата. Когато мина покрай редицата затворници, светлината от факлата се отрази в нещо бронзово.
— Искаш да видиш по-ясно — обади се Заахир и пристъпи до мен.
И преди да успея да го спра, сиянието на кожата му се засили и освети сцената под нас. Там, отвъд линията на факлите, съзрях стотици фигури от бронз и глина, които бдяха мълчаливо.
Абдали.
При тази гледка всякаква мисъл да скачам долу се изпари. Прекрасно знаех какво ще направят, ако ме хванат. Знаеха го и затворниците долу, ако съдех по позите им — сведени очи, ръце, които трепереха при всеки удар в земята. Никой не се оглеждаше за спасение.