Докато ги наблюдавах, една от фигурите с кирка се свлече на колене. Останалият без дъх мъж беше слаб и изтощен, тялото му беше стигнало до предела на силите си.
И така и не се изправи повече. Един от абдалите пристъпи напред.
Не! Не можех да го позволя. Огледах се за Заахир, който се беше навел през ръба и наблюдаваше сцената долу. Когато улови погледа ми, веждите му се стрелнаха подигравателно нагоре.
— Искаш ли да го спра?
— Да — изсъсках отчаяно.
Под нас абдалът положи метална длан върху главата на затворника. Мъжът дори не се опита да я избута или да се изправи. Както си беше на колене, се приведе напред, докато челото му не опря стената. Започна да се моли.
Заахир направи крива физиономия.
— Наясно си, че спра ли го, ще ми е далеч по-трудно да спася всички останали. А това го искаш по-силно, нали? Ето че пак си раздвоена.
Прииска ми се да го убия.
Ръката на абдала пламна в зловещо алено. Молитвените слова на мъжа преминаха в писъци.
— Е — отбеляза Заахир, — вече е късно.
В следващия миг човекът вече се беше превърнал в пепел.
— Гледай ти! — Гласът на Създателя на греха бе изгубил присмехулната си нотка. Наблюдаваше с интерес, докато аз се дръпнах ужасена. — Това вече е нещо ново.
В този миг истински го възненавидях. Но нали знаех, че няма да е лесно. Ако беше лесно, Шазад вече щеше да е намерила изход, отдавна щяха да са свободни. Абдалите бяха толкова много, а аз бях сама. Налагаше се да го помоля за помощ.
— Така значи — изпревари ме Заахир, — това са смъртните, които искаш да спасиш. Добре тогава.
Почувствах как въздухът около нас се променя, сякаш се втвърдява. Не разбирах какво прави, но вече не можех да го спра. Вгледах се в затворниците — неколцина от тях като че ли усещаха, че нещо се случва, макар да не съзнаваха какво. Продължаваха да работят, но някои се свиха от ужас, сякаш очакваха да ги сполети нещо ужасно, сведоха глави, предчувствайки удар.
Въздухът се превърна в невидими ръце. Усещах как подръпват дрехите ми. Виждах как веригите на затворниците се олюляват. Сетне невидимите пръсти ги разсякоха като да бяха от конци. Оковите се смъкнаха и удариха камъка с гръмовен трясък, който отекна в недрата на планината. Отекна толкова силно, че се уплаших да не би Унищожителката на светове, ако действително спеше някъде под нас, да вземе да се събуди.
Стотици затворници застинаха от изненада, започнаха да се оглеждат, а объркването надви страха. Гледаха невярващо свободните си ръце, а някои захвърлиха кирките.
— Готово — обади се Заахир. — Свободни са. Точно както искаше. Но бих ги посъветвал да бягат, ако искат да останат живи.
Абдалите зяпаха безмълвно разиграващата се сцена. Бледи подобия на хората, дарени само с толкова интелект, колкото им беше нужен, за да изпълняват прости механични задачи, те не разбираха, че човеците са свободни. Но разбираха, че са спрели да работят. А имаха ясни инструкции какво да правят, ако някой спре да работи. Стотици бледи метални ръце се протегнаха едновременно към затворниците, готови да ги изпепелят.
Сърцето ми препусна бясно от страх.
— Спри ги! — викнах на Заахир, понеже вече нямаше значение дали ще ме чуят.
Но той ме изгледа безстрастно.
— Искаше да ги освободя. Ето, свободни са. Пък и смъртта си е един вид свобода. Така казаха братята ми, когато изпратиха Първия герой на смърт, а мен оковаха.
— Знаеш, че не това искам — изпаднах в ужас, вперила поглед отвъд ръба. Някои от затворниците побързаха да се захванат отново за работа. Други имаха вид сякаш обмислят дали да не побягнат — по лицата им личаха възбуда и страх. Неколцина вдигаха кирките, но този път като оръжие, готови да се бият и да умрат. — Искам да ги спася.
— Знам какви са тези метални създания — каза Заахир. — Разпознавам душата на Ферештех, разпръсната между тях. Какво те кара да смяташ, че съм достатъчно могъщ, та да го победя, след като той беше сред онези, които ме оковаха?
Гледаше ме втренчено, сякаш чакаше да види кой пръв ще мигне. Но той не беше смъртен. Не чувстваше потребност да мига. За разлика от мен.
Не беше смъртен… но аз бях. В такъв случай дали не можех да получа едно предсмъртно желание?
Абдалите приближаваха, вдигнали ръце. Въздухът трепереше от горещина. Не можех да чакам повече. Усещах, че съм на път да извърша поредната глупост.
— Ако умра тук, ето какво искам: да останеш окован в Еремот до края на света или дотогава, докато се разкаеш за предателството си. А мисля, че и двамата знаем кое от двете ще се случи първо.