Скочих от ръба и се ударих болезнено в скалата. Приземих се зад абдалите и затворниците инстинктивно обърнаха глави към мен, смаяни от гледката. Грабнах захвърлена на земята кирка и замахнах към първия абдал, ударих го силно в петата, отново и отново, докато не спря да мърда. Отдръпнах се, изтощена, но следващият абдал вече напираше с моята смърт в ръцете си. Не можех да се справя с всички, наясно бях. Но въпреки това вдигнах оръжието. Ненадейно, като драсната в тъмнината клечка кибрит, Заахир изникна зад абдала.
Сложи длан върху главата му.
Абдалът мигом рухна на земята. Искрицата живот го напусна и бе погълната от Заахир, слаб пламък, който се присъедини към големия пожар. Джинът ми се усмихна лукаво. Докато мигна, вече беше изчезнал.
Всичко се случи твърде бързо, за да успея да проследя какво става. Един по един, със светкавична скорост, абдалите рухваха на земята, докато накрая вместо стена от войници на пода лежаха само трупове от метал и глина. Затворниците се взираха в тях онемели от изненада, неспособни да проумеят какво се случва.
— Амани?
Гласът бе толкова сладостно познат, че едва не паднах на колене от облекчение. Имах чувството, че товарът на отговорността за въстанието се вдигна от раменете ми и легна обратно върху неговите. Обърнах се и ето го — Ахмед стоеше зад мен. Не приличаше на принц. Облечен беше в мръсни дрехи, които не му бяха по мярка, а на китките му имаше железни скоби с разсечени вериги. Лицето му беше изцапано със сажди и явно не беше докосвано от бръснач със седмици. Никой не би го различил от обикновен просяк на улицата.
Пуснах кирката и без да се замисля, разперих ръце и го прегърнах, забравила, че това е господарят ми, истински принц, а аз бях обикновен бандит. Жив беше! Ахмед ме прегърна на свой ред. Ръцете му бяха изтънели и немощни. Но все пак ги усещах. Жив беше. Когато ме пусна, зад него стоеше Делила, разплакана, сълзите чертаеха бледи линии по почернялото й от прах лице. Говореше нещо несвързано. Зад нея надничаше Рахим и ме гледаше сякаш бях изникнала от въздуха, което, като се замислех, си беше точно така. Отзад се тълпяха и други. Лица на въстаници, които познавах добре, и на затворници, които никога не бях виждала. Някои лица обаче така и не видях.
Огледах се за Навид, съпруга на Имин, изгубил любовта на живота си на дръвника. За Лубна, една от въстаничките, чиито деца бяха погубени от галаните и която месеше хляба в лагера. За Шазад.
— Къде е? — уплаших се от отговора още преди да изрека въпроса.
Лицето на Ахмед потъмня и стомахът ми се сгърчи. Излишно беше да пита за кого говоря.
— Изпратиха я… — Той спря в тежка пауза, а моето сърце ми запрепуска. — В земята имаше процеп, тясна пролука, колкото да мине някоя слабо момиче. Войниците, онези, дето са на стан отвън и се разпореждат с абдалите, поискаха да изпратят някого да види какво има вътре. Искаха да пратят Делила, но Шазад я изпревари. Накараха абдалите да я спуснат вътре. Обаче — пулсът ми се ускори още повече — въжето се скъса. Когато го изтеглиха, изглеждаше като срязано. А Шазад… — той се поколеба как да довърши —… така и не се завърна.
Глава 25
Процепът в скалата жадно засмука светлината, когато се надвесихме над него. Ето тук бе пропаднала Шазад. Изглеждаше безкрайно дълбок. Но знаех, че има дъно, защото…
— Жива е!
Още щом го изрекох на глас, дишането ми олекна. Вероятно беше ранена. Вероятно умираше от глад, понеже бяха минали три дни, ако можеше да се вярва на Ахмед, който трудно отмерваше времето при липсата на изгреви и залези. Но поне беше жива.
Погледнах Заахир.
— Искам да я измъкна.
Той мълчеше и невярващо се взираше в тъмнината. Накрая проговори.
— Тогава предлагам да се спуснеш долу, дъще на Бахадур.
Подхвърли ми нещо и аз инстинктивно го улових във въздуха. Бледа искрица огън. Едва не я изпуснах, преди да осъзная, че не отделя топлина. Не пареше в дланите ми, само излъчваше светлина.
Първата ми мисъл беше, че си играе с мен, че се опитва да ме измами или да поиска нещо. Но в същия момент Заахир неуверено отстъпи крачка назад, по-далече от цепнатината. Това движение бе досущ като на смъртен. Залитна тромаво, сякаш тялото му бе направено от плът и кръв, а не от огън. Сякаш познаваше страха.
Страх от онова, което се криеше в дълбините на земята.
Май този път нямаше да се спазарим. Нямаше да успея да го накарам да припари по-дълбоко в сърцевината на планината, за да спаси Шазад.
Така че се налагаше да вляза сама.
Завързах въже за кръста си точно както Джин ме беше научил. Но ръцете ми трепереха, несвикнали да правят възли. Ахмед ми се притече на помощ.