— Нека аз — рече кротко, сякаш прочел мислите ми.
Сякаш знаеше, че копнея за Джин. Че ми се иска да не го бях оставила в пещерата.
— Благодаря — казах и го оставих да сплете непознатите възли.
Когато приключи, преметна въжето през кука, висяща от тавана, сграбчи свободния край и го хвана здраво. Рахим също.
Заспусках се в неизвестното.
Вътре тъмнината беше по-различна. В мините беше горещо, чуваха се звуци, но тук въздухът беше съвсем неподвижен. Като че се опитваше да погълне светлинката в ръката ми.
Спусках се съвсем бавно. Колкото по-дълбоко навлизах, толкова повече се засилваше усещането, че някой ме наблюдава. Че нещо диша във врата ми. Завъртях се на въжето, вдигнах светлинката, за да осветя стените. Нищо, само камък.
Внезапно въжето се разклати.
Протегнах ръка, за да се подпра на стената, но полза нямаше. Въжето продължаваше да се размотава. Понечих да се провикна, да кажа на Ахмед и Рахим да спрат.
Но изневиделица нещо като че ми запуши устата. В същия миг усетих повей върху шията си. А в следващия без никакво предупреждение полетях надолу.
Не паднах от високо, но се ударих силно. За щастие, светлинката не угасна. Сграбчих въжето и го придърпах към себе си. Краят му беше гладък, като срязан с нож. Точно както бе казал Ахмед за спускането на Шазад. Не се беше скъсало. Случило се беше нещо друго.
Някъде от много далече долових звук, който сякаш се изкачваше от дълбините.
Въобразявах си. Нямаше друго обяснение. Или някъде капеше вода. Или чувах ехото на собственото си дишане. Само дето звукът не приличаше на дишане.
Приличаше на смях.
И този звук ме уплаши повече от всичко друго в живота ми.
Ала после светлинката в ръката ми освети свита фигура с паднала върху лицето тъмна коса и в миг забравих всичко друго. Дори и тя изглеждаше някак безплътна в тъмнината., Различавах единствено мръснобялата й риза и тъмната й коса.
— Шазад! — Клекнах до нея, смазана от облекчение. Гласът ми пресекваше. Изглеждаше съвсем слабичка, полужива. Очите й бяха затворени, но дишаше. Трябваше да я събудя. — Съжалявам — прошепнах.
Наведох се над нея и я зашлевих силно през лицето. Тя се събуди моментално, готова за битка. Само дето нямаше и капчица сила. Лицето й трепна на светлината. Никога не я бях виждала да трепва от каквото и да било.
— Не си истинска — заяви, без да отваря очи. — Не си истинска. Не си истинска — продължи да повтаря.
— Хайде, хайде — постарах се да прозвуча шеговито. — Знаеш, че не мога да лъжа.
— Докажи го — прошепна тя дрезгаво и зарови глава в извивката на ръката си.
— Ще повярваш ли, че съм истинска, ако те изкарам оттук?
Шазад най-после отвори очи, макар да не успя да ги фокусира върху лицето ми.
— Като за начало — да.
Огледах се за цепнатината над главите ни. Не я виждах в мастилената чернота, но знаех, че не сме далече. Не бях сигурна дали ще ме чуят, ако извикам. А и дори да ме чуеха, дори да пуснеха ново въже, каква полза?
Хрумваше ми само още един вариант. Невъзможен вариант. Но беше единствената ни надежда. Отправих мълчалива молитва да успея да впрегна достатъчно от джинската си сила.
— Дръж се за мен — заръчах на Шазад.
Затворих очи и се съсредоточих с цялата си сила. В тази планина нямаше много пясък — усещах го. Тук скалата бе калена с огън, а прахолякът се състоеше предимно от железни прашинки. Пустинята беше твърде далече.
Но пясъкът проникваше навсякъде. Дошъл бе с мен от пустинята, през планината, полепнал бе по кожата ми и в гънките на дрехите. Залепнал бе в косите на затворниците и по металните стъпала на абдалите. От пясъка не можеш да избягаш.
Поех си въздух бавно, дълбоко, стиснала зъби срещу болката в хълбока. И го призовах. Призовах го до последното зрънце. До последната прашинка пясък, която можех да достигна. Усетих как се размърдва под нас, раздвижва се и потича към мен като стотици хиляди насекоми, плъзнали по пода на пещерата.
Над главите ни започна да се сипе пясък. Първо бавно, после по-бързо и в следващия миг бяхме залети от пясък. Не спирах. Страх ме беше дори да си поема въздух, страх ме беше, че изпусна ли пясъка, повече няма да успея да го овладея.
Събрах го под нозете ни. Опитах се да си представя вода, извиках в съзнанието си представа за Сам и Джин как плуваха и умееха да накарат водата да ги издигне — а мен всячески се мъчеше да ме удави. Събрах пясъка и го запокитих нагоре с всички сили.
Усетих как пластовете се разместват и се присвих от болка. Но знаех, че не бива да го изпускам, че изпусна ли го сега, действително ще се удавим. Трябваше да устоя. Трябваше. Пясъкът продължаваше да нахлува и да ни издига нагоре и все по-нагоре. Зърнах ивица светлина. Посегнах, опитах да се вкопча в ръба, да се измъкна от цепнатината и усетих, че пясъкът започва да се оттегля.