Нечии ръце ме сграбчиха за китките, подхванаха Шазад под мишниците, изтеглиха ни нагоре и двете се свлякохме, съвсем отмалели, на земята. На твърдата земя.
Шазад се просна на пода, останала без дъх. Рахим я подхвана, а Ахмед се надвеси над мен. Тя ме гледаше, впила очи в моите, и примигваше уморено на светлината.
— Добре де — измърмори, — признавам, истинска си.
Исках да се засмея, но вместо това избухнах в сълзи. В следващия миг вече я прегръщах, говорехме една през друга. Изливахме думи, стаявани цели седмици, пазени за другата.
Бяхме съвсем близо до свободата. От спасението ни деляха само Стената на Ашра и войниците отвън.
Шазад побърза да ми разясни ситуацията, докато водеше останалите през тунелите.
— Точно зад стената има малък лагер — говореше тя, докато напредвахме нагоре. — Оттам контролират абдалите и ни наглеждат. — Вървеше бавно и дишаше тежко, изтощена въпреки краткото разстояние. — Наредено ни е да разчистваме отломките и да ги изнасяме отвън, та войниците да могат да ни следят. Ако дълго време никой не излезе, ще заподозрат нещо.
— И веднага ще се досетят, ако се появим всички наведнъж, при това без окови — казах и се огледах за Делила. Вървеше редом до Ахмед и Рахим, та да могат да я наглеждат. — Делила ще може ли да ни осигури прикритие?
— Не знам — отвърна Шазад, болезнено откровена. Изкачи мъчително бавно лека стръмнина, като се подпираше на стената. — Всички сме изтощени. — Тя погледна през рамо. Заахир се влачеше най-отзад. — Твоят… нов приятел не може ли да ни помогне?
Можеше, естествено, стига да поискаше. Но да го накараш да съдейства, не беше никак лесно, каквото и да беше обещал. Забавих крачка, оставих затворниците да ме изпреварят и тръгнах до него.
— От другата страна на стената има войници. Когато преминем, ще трябва… — Млъкнах и се замислих как точно да го кажа. — Искам да ни преведеш покрай тях.
Заахир ме гледаше с неестествените си нечовешки очи.
— Доколкото си спомням, се договорихме друго, дъще на Бахадур: да освободя твоите хора от Еремот и в замяна да получа свободата си. Преминат ли отвъд Стената на Ашра, ще считам, че съм изпълнил обещанието си.
— Нямам намерение да те измамя. Но обещанието няма да е изпълнено, докато не се озоват в безопасност. — Отпред нещо просветваше. Дневна светлина. Явно наближавахме изхода. А може би светлината идваше от стената. И в двата случая приближавахме. — Още не сме приключили.
— Охо! — Заахир наклони глава, както му беше навик, и ме изгледа внимателно. — Разбирам. А дори и след като минем покрай войниците, пак няма да сме приключили, нали така? — Не отговорих. Прав беше. След тези войници ни чакаха други, чакаха ни още битки. Постоянна угроза да изгубим спасените. Но ако се биехме с джин на наша страна… Не бих могла да подмина подобна възможност. — Искаш още — кимна многозначително Заахир. — Вие, смъртните, го наричате алчност. Алчността е проваляла мнозина, доколкото съм чувал. Преди да се появите на земята, ние, джиновете, не желаехме нищо. Не желаехме, защото притежавахме. Но вие взимате и продължавате да искате. Искаш принцът ти да се възкачи на престола, нали така?
Така беше. И го бях накарала да се закълне, че ще прави каквото поискам. Ето че отново исках помощта му. Ахмед трябваше да седне на престола. Жертвала бях твърде много, за да загубя. И това важеше за всички ни.
— Предстои ви голяма битка, нали така? — продължи Заахир. — Един заблуден куршум, един удар с меча и принцът ти може да загине. И всичко да бъде напразно. Всяка смърт. Нахалост. — Изричаше на глас най-големите ми страхове. Внезапно ме обзе ужас. Дали нямаше да се окаже, че сме се били напразно? Дали нямаше тепърва да изгубим Ахмед? Та цялото въстание разчиташе на един смъртен! — Искаш да го спасиш. И заради него искаш да ме задържиш в плен. Е, мога да ти дам това, което искаш.
Заахир издърпа нож от ръкава на ризата си и аз инстинктивно се дръпнах назад. Но той не замахна. Вместо това обърна ножа с дръжката към мен и ми го подаде.
— Вземи го — нареди кратко.
— Имам си нож — казах предпазливо.
Наближавахме светлината, крачехме право към войниците отвън. Трябваше да приключа с тази игра, преди да ги достигнем, но не разбирах накъде клони.
— Само че този нож може да спаси живота на принца ти. — Въздухът сякаш сграбчи ръката ми, задърпа я към дръжката. — Използвай го, за да отнемеш живота на друг принц, и ти обещавам, че твоят ще оцелее и ще се възкачи на престола.