Понечих да хвърля ножа, но въздухът продължаваше да стиска ръката ми, не ми даваше да изпусна дръжката.
— Живот на принц за живот на принц! — Заахир не се изсмя, но усещах, че ми се присмива. Живот на принц. Имаше предвид живота на Рахим или Джин. Сред нас нямаше други принцове. — Или… — Въздухът рязко пусна ръката ми. — Можеш да го хвърлиш. Тогава може би ще оживее, а може би — не. Всичко ще е в ръцете на съдбата, но аз лично нямам впечатление съдбата да е особено благосклонна, не мислиш ли?
И аз имах същите впечатления, но не отговорих.
Преди да успея да си поема въздух, той се озова пред мен, пъргав като пламък, който скача от покрив на покрив в горящ град. Олюлях се от изненада и спрях. Беше толкова близо, че виждах яркия цвят на очите му.
— Не прави грешката да се опитваш да ме надхитриш, дъще на Бахадур — изсъска той. — Досега ти помагах, но мога да ти създам непомерни трудности, ако не ме освободиш начаса, независимо какво съм обещал. Сърцето ти е объркано като на всеки човек. Искаш твърде много неща. Мога да обърна тези желания едно срещу друго, да ги насъскам като зверове в гърдите ти. Мога да разкъсам душата ти.
Той се дръпна рязко.
Останалите също бяха спрели. Бяхме на входа на пещерата. Шазад чакаше до самия отвор и не пускаше никой да премине. Но Заахир не спря. Затворниците се отместиха от пътя му, когато мина през тях, теглейки ме след себе си. Шазад ме погледна въпросително. Не знаех какво да й отговоря. Нямах представа какво си е наумил Заахир. Той я подмина и пристъпи в пещерата. Последвах го.
Стената на Ашра се издигаше на около стотина крачки от входа на тунела. А отвъд променливата й светлина виждах войниците. Планинският склон беше опасан от редици военни палатки. Между тях бяха наредени купчини сандъци с провизии, разхождаха се войници. И което беше по-страшно — зърнах отблясък от метални глави.
Абдали. Отвъд стената имаше още. Войниците можехме да заблудим. Дявол го взел, бяхме достатъчно, че да рискуваме да влезем в битка! Но не и с абдалите.
— Заахир, почакай! — Дишането ми се накъса.
Той спря рязко досами стената.
— Свобода срещу свобода, дъще на Бахадур. Нали така обеща.
Ръката му замахна силно към стената. Но макар пръстите му да срещнаха преградата, не се превърнаха в пепел.
Вместо това завесата от светлина се пръсна.
Пръсна се като стъкления купол над покоите на султана, разпадна се на късове като звезди. Само дето тези звезди не паднаха на земята. Заахир сякаш притегли светлината в себе си, както ненаситен огън поглъща подпалки. Досущ както погълна искрите на абдалите, но този път светлината беше хиляди пъти по-ярка.
Стената изчезна. Не, не просто изчезна. Ашра бе мъртва. Ето какво беше сторил. Ето как ни спаси от Еремот — унищожи душата, която пазеше света от онуй, дето спеше в планината.
Сега бяхме беззащитни. Отсреща се надигнаха дузина стреснати войници. Към нас се обърнаха дузина безстрастни абдалски лица.
А после абдалите вдигнаха ръце.
Глава 26
Гмурнах се назад към тунела, последвана от струя огън и горещина, която заля входа след мен. Хората се разпищяха и отстъпиха назад, обратно към тъмнината.
Шазад ме сграбчи и ме дръпна навътре, докато се мъчех да призова полуджинската си сила, да събера какъвто пясък имаше и да запуша устата на тунела. Но малкото ми сили се бяха изчерпали и сега дарбата ми се изплъзваше, безсилна и безполезна в ръцете ми, изоставяше ме.
С периферното си зрение видях как един от хората пламва, превръща се в пепел миг преди огънят да утихне така бързо, както бе лумнал. Усещах кожата си опърлена от горещината, дробовете ме боляха.
— Трябва да отстъпим — обади се Шазад задъхано.
Зад нас Рахим и Ахмед се опитваха да възстановят някакво подобие на ред сред уплашените хора. Въстаниците, които имаха опит в битките, проявяваха повече самообладание, но новоосвободените затворници, които не се бяха сблъсквали с подобна сила досега, се разбягаха във всички посоки, някои хукнаха обратно към Еремот.
Мислите ми препускаха, опитвах се да измисля изход. Разполагахме със стотици неспособни на битка затворници, един джин, който бе изменил на сделката ни, и двама изтощени полуджинове. Отвън се чуваха металните стъпки на абдалите, които напредваха към входа на тунела. Идваха да ни довършат, да ни изтикат обратно в мрака на Еремот, където лесно щяха да ни изтребят един по един.
Спогледах се с Шазад и видях неподправения страх, изписан на лицето й. В този момент осъзнах, че сме в огромна беда. Никога досега не се беше случвало Шазад да не може да намери решение. Свършено беше с нас. Стигнали бяхме дотук само за да изгубим всичко на ръба на свободата.