В следващия миг металните стъпки спряха.
Застинах. Сърцето ми думкаше като тъпан. Почти го чувах във внезапно настъпилата тишина. И тогава отвън се чу глас, твърде далечен, за да разбера думите. Но добре познат.
Нуршам.
Втурнах се напред, преди Шазад да успее да ме спре, хукнах обратно към входа на тунела и излязох на открито. Заахир не се виждаше никъде. Но зад абдалите и войниците на султана стоеше Нуршам. Далече зад него различих Джин, Сам, Тамид и близнаците.
Как, по дяволите, ме бяха намерили?
Компасът на Ахмед! Ръката ми литна към джоба, усетих тежестта му. Напълно го бях забравила. Трябваше да се досетя, че Джин няма да чака търпеливо да се завърна. Веднъж, преди много време, ме беше намерил в Сази. Ето че го направи отново. Гърдите ми се свиха от облекчение и страх. Дори това да беше краят, поне бяхме заедно. Или всички щяхме да оцелеем, или всички щяхме да загинем.
Нуршам изглеждаше безкрайно уязвим пред армията от абдали. Не беше облечен в бронзови доспехи като тях. Носеше простички пустинни дрехи, стоеше с протегнати ръце, както вчера пред хората от Сази. Нямаше ги дори железните окови, с които го бях оковала. Нищо не спираше силата му.
Разбрах какво смята да направи секунда преди абдалите да се обърнат към него и да призоват своя огън срещу неговия.
— Не! — откъсна се вик от гърлото ми.
Твърде късно. Силата на Нуршам се надигна срещу силата на абдалите, въпреки че редиците им изпълваха планината. Огън, откраднат от джин и пресътворен от човек, се изпречи пред унищожителната полуджинска дарба на Нуршам. Хукнах към него с ясното съзнание, че не мога да направя нищо. Нямаше начин да предотвратя онова, което щеше да се случи.
Пред мен сякаш се роди ново слънце.
Експлозията изригна, ярка и буйна, и превзе всичко около себе си, дори въздуха. Прониза ме като копие от горещина и светлина, събори ме, заслепи ме. Но макар и сляпа, надушвах огъня. Надушвах кръв.
А след това надуших пепел.
Съзнанието ми рязко се завърна. Едва ли дълго съм лежала в несвяст. Ушите ми още пищяха от трясъка на експлозията, дробовете ми пареха. Изправих се с мъка. Болката бе нищо в сравнение с горещината, която продължаваше да се издига от кожата ми. Дори джинската ми половина се опитваше да се отърси от горещината.
Въпреки това успях да стъпя на крака.
Сцената на сблъсъка между двата огъня бе почерняла, изстинала.
Войниците от плът и кръв се бяха превърнали в пепел. Нямаше и следа от палатките и лагера им. Всичко бе изтрито от лицето на планината. Но от абдалите имаше следи. Бронзът се бе споил с камъните, пръснати като лъскави звезди из склона. Видях бронзово лице с почти непокътнати черти и нос, който се издаваше от камъка, а устата бе разкривена от горещината в грозен писък.
Побягнах, залитайки, през останките от кратката безкръвна битка към единственото тяло, което не беше от метал или пепел — към Нуршам, който лежеше възнак сред разрухата, която бе сътворил. Паднах на колене до него. Гърдите му бързо се надигаха и спускаха, дишаше плитко. Беше силно обгорен, половината му лице бе почерняло, неразпознаваемо. Полуджиновете не изгарят лесно. Но това тук бе джински огън, а ние бяхме само наполовина джинове. Другата ни половина бе болезненосмъртна.
Не приличаше на страховитото оръжие, с което се бях сблъскала в онзи влак. Нито на мъжа, повел хората си в култ към праведност. Приличаше на най-обикновено момче от пустинята, младо и безпомощно, на крачка от смъртта. Очите му с цвета на небето се взираха в мен, широко разтворени и уплашени, сякаш не разбираше какво се случва. Сякаш искаше да му обясня, да го утеша. Сякаш имаше нужда от сестра.
— Какво правиш тук?
Устните ми се бяха напукали, а пръстите ми потръпнаха от горещината на тялото му, когато го прегърнах. Идеше ми да пищя. Спомних си как след смъртта на Имин скръбта на Хала бе намерила израз в един-единствен сподавен вик, който бе отекнал из цялата Скрита къща. Последният звук, който се изтръгна от нея за дълго време.
— Дойдохме да те спасим — отвърна той дрезгаво и здравото му око се обърна да ме потърси.
Дори след като го бях предала. След като го бях оковала. След като Джин вероятно го бе извлякъл от планината като свой пленник. След всичко това Нуршам бе избрал да ни спаси.
— Доста глупаво от твоя страна.
Искаше ми се да сложа ръка върху сърцето му, със силата на волята си да го принудя да бие, но то вече туптеше твърде бавно.
Не можех да го понеса. Не можех да допусна още един полуджин да загине толкова млад като Хала и Имин, Хава и Ашра. Не и брат ми, паднал в битка, която не беше негова, след като бе оцелял през толкова много препятствия.