Върху лицето му падна сянка. Вдигнах глава с очакване да видя Джин или Шазад или някой, който би могъл да ми помогне. Вместо това над нас се надвеси Заахир, загледа ни с жестока невъзмутимост. Исках да изпищя, че не е честно. Но джиновете не се интересуват от справедливост. Интересуват се от сделки и желания. А Създателя на греха искаше едно-единствено нещо.
— Спаси го — казах. — Обеща да направиш каквото искам, а аз искам да го спася. Направи го и всичко приключва. Ще те освободя. Моля те.
Заахир продължи да гледа как Нуршам се мъчи, как дъхът му излиза накъсано от обгорените дробове, всяка глътка въздух преброена.
— Тялото му е сломено — каза накрая. — Не мога да го поправя.
— Не ме интересува! — Риданието, което се изтръгна от устата ми, идеше от най-древната част от мен, от онази част от душата ми, която беше безсмъртна, която не познаваше смъртта. Онази част, която разбираше какво са чувствали Първите създания, когато са видели първия от редиците си да умира и да се превръща в звезда, мигът, в който са се родили мъката и отчаянието, гневът и безсилието. — Искам да го спася. Спаси го и ще те освободя. Спаси го и всичко приключва. Моля те! Умолявам те! Спаси го и ще те освободя.
Заахир дълго мълча, преди да наклони леко глава. Не изглеждаше чак толкова жесток, колкото преди минута. И той знаеше какво е да изгубиш някого, преди да си готов.
— Надявам се да спазиш обещанието си, дъще на Бахадур.
Слънцето биеше отгоре ни безпощадно. Заахир ме избута от тялото на брат ми, без да ме докосва. Имах чувството, че вятърът ме хваща леко за раменете и ме отмества назад. Като милостив роднина, който ме отдръпва от тялото на умиращия, за да може Свещения баща да се надвеси над него. За да ми спести най-страшното.
По същия начин повдигна и Нуршам, без да го докосва. Едва не викнах, че го наранява. Че Нуршам е прекалено слаб, за да го мести.
А после… тялото му като че ли се изпари, изчезна като пръснат от вятъра пясък и наместо плът и кръв и кост остана само светлина. Като Стената на Ашра.
Тълпата затворници се раздели, когато Заахир тръгна напред, понесъл Нуршам със себе си.
Исках да го спася. Исках да живее. Помолих Заахир да го спаси. Но той така и не каза какъв живот ще дари на Нуршам.
А и тук се намесваше друга велика сила. Майката на Нуршам бе поискала синът й да постигне величие. Баща ни бе обещал да изпълни желанието й. И Нуршам вярваше, че ще го постигне в името на Бог.
Не знаех дали съществува Бог. Но знаех, че съществуват чудовища. А от тях той можеше да ни предпази.
Всички очи се обърнаха, когато светещият силует стигна мястото, където душата на Ашра бе стояла под формата на стена в продължение на хиляди години. Тук силуетът се промени, като че ли се издължи. Пред очите ми Нуршам се обърна към планината и уви ръце около нея, а в следващия миг очертанията му се разляха и се превърнаха в искряща стена от светлина.
Изправи се там, където доскоро стоеше Ашра, смени я от поста й след хиляди години, за да ни предпази от злото в планината. Тук щеше да получи всичко, което бе желал. Щеше да спаси много повече хора, отколкото бе погубил.
А желанието на майка му щеше да се сбъдне. Величие.
Глава 27
Събудих се от лъчите на залязващото слънце и усещане за движение под тялото ми. Премигнах със замъглени очи, сякаш едва сега се връщах към живота.
— Виж ти, жива е — прошепна познат глас в ухото ми.
Извих глава назад. Джин седеше зад мен. Облегната бях на гърдите му, едната му ръка бе обгърнала талията ми, за да ме крепи. Яздехме кон, както постепенно осъзнах. Син кон. Из. А край нас бавно, но непоколебимо крачеха хората ми. Като че ли се спускахме по планината.
— Ти припадна — поясни Джин зад гърба ми.
Пусна ме за миг и в ръцете ми се появи плоска манерка. Загълтах благодарно.
Не помнех почти нищо след момента, в който освободих Заахир.
В приказките джиновете се появяват и изчезват сред гръм и пушек. А Заахир просто изчезна. Имах чувството, че съм го сънувала. След него остана само разруха.
Последното, което помнех, бе как Джин ме намери да седя сред пепелищата и ме притегли към себе си. След това всичко беше бяло петно.
— Тамид смята, че си си ударила главата, като си паднала — продължаваше Джин. Усещах вибрирането на гръдния му кош с гръбнака си. — Затова и си изгубила съзнание. Но се налагаше да тръгваме. Така че те качихме на коня.
Да тръгваме. Каза го сякаш бе най-нормалното нещо на света. А не беше. Тръгнали бяхме, всички. Защото бяхме успели. Успели бяхме да измъкнем всички.