Напоследък дори тази задача не го привличаше. Пък и ръководенето на групата изискваше усилия и време. Въпреки това мракът, който се бе спуснал в душата му, не показваше никакви белези на разсейване. Даваше си сметка, че е по-опасен за него от всички проблеми на групата, защото го караше да се чувства, сякаш нищо на този свят не го интересува.
„Трябва да продължавам да работя — помисли си той, докато се връщаше при оставената на едно бюро папка. — Да продължавам да търся. Не бива да се отказвам“.
Но беше много по-трудно, отколкото да си го помисли. Преди логиката и мисълта винаги бяха негово убежище. Ала напоследък чувствата му отказваха да се подчиняват на логиката. Нито разсъжденията за това какво трябва да се направи.
Стисна зъби и закрачи из пещерата с надежда движението да разсее напрежението му. Хрумна му мисълта да се качи горе и да се запознае с този нов клон на Църквата на Оцелелия, който съществуваше тук, в Ортьо. Но реши, че това ще е загуба на време. Светът бе пред своя край, какъв смисъл да изучава религии? Вече знаеше, че тази е фалшива — беше отхвърлил Църквата на Оцелелия още в началото на своите изследвания. В нея имаше повече противоречия, отколкото в почти всички останали религии от папката.
И много повече страст.
Всички религии в неговата колекция имаха една обща черта — бяха се провалили. Хората, които ги бяха приели, бяха измрели, а вярванията им бяха потъпкани и забравени. Не беше ли това достатъчно доказателство? Беше се опитвал да ги проповядва — с почти нищожен успех.
Във всичко това нямаше смисъл. Краят беше неизбежен.
„Не! — ядоса се Сейзед. — Трябва да намеря отговорите. Религиите не са изчезнали напълно — Пазителите са се погрижили за това. Все в някоя от тях ще открия отговора. Все някъде“.
Спря пред задната стена, на която бе монтирана стоманената плоча с надписи от лорд Владетеля. Вече бяха преписали текста, разбира се, но Сейзед искаше да го прочете пак на място. Вдигна очи към метала, отразяващ светлината на близкия фенер, и се зачете в думите на човека, унищожил толкова много религии: „Планът — пишеше там — е прост. Когато силата се върне в Кладенеца, ще я взема и ще се постарая да остане под мой контрол.
Но въпреки това се тревожа. Тя се оказа много по-хитра, отколкото предполагах, зарази мислите ми и ме накара да виждам и чувствам неща, които не бих искал. Тя е толкова коварна, подмолна. Не разбирам как би могла да причини смъртта ми, но въпреки това се безпокоя.
Ако умра, тези скривалища ще осигурят известна защита на моя народ. Страхувам се от това, което идва. Което може да се случи. Ако някой чете сега тези думи и аз не съм между живите, значи се боя и за него. Но въпреки всичко ще се опитам да помогна с каквото мога.
Съществуват аломантични метали, за които не съм споделял с никого. Ако си мой жрец, работещ в тази пещера и четящ тези слова, то знай, че ще си навлечеш гнева ми, ако споделиш тези познания с някой друг. Но ако е вярно, че силата се е върнала и аз не съм в състояние да се справя с нея, тогава може би познанията за електрума ще ти бъдат от полза. Моите учени откриха, че при смесването на четирийсет и пет процента злато с петдесет и пет процента сребро се получава нов аломантичен метал. Горенето му не осигурява мощта на атиума, но помага срещу тези, които го използват“.
Това беше всичко. Освен думите имаше и карта, на която бе обозначено местонахождението на следващото скривалище — намиращо се в малкото южняшко миньорско селце, което Вин и Елънд вече бяха разкрили. Сейзед прочете отново текста, но той само подсили отчаянието му. Дори лорд Владетеля, изглежда, се чувстваше безпомощен пред назряващите събития. Беше се надявал, че ще оцелее, беше се подготвил за това, но бе сгрешил. Ала изглежда, се бе досещал, че плановете му могат да се провалят.
Сейзед се обърна и тръгна към брега на подземното езеро. Водата приличаше на черно стъкло, необезпокоявана от вятър и сажди, макар че имаше леки вълнички от течението. Два фенера бяха поставени на брега, за да го осветяват. Недалеч от него войниците си бяха направили лагер — макар че близо две трети бяха останали горе, за да придадат на сградата обитаем вид. Други претърсваха стените на пещерата с надеждата да открият таен изход. Щяха да са много по-спокойни, ако знаеха, че съществува резервен вариант за бягство, в случай че бъдат нападнати.
— Сейзед — обади се Дух зад него.
Сейзед се обърна и кимна. Известно време двамата стояха мълчаливо на брега.
„Момчето си има свои грижи“ — мислеше Сейзед, забелязал напрегнатата стойка на Дух. После младежът неочаквано вдигна ръка и развърза превръзката на очите си. Когато я свали, се оказа, че отдолу носи очила, вероятно за да предпазват отворените му очи от грубия плат. От очите му се стичаха сълзи. Той се наведе към близкия фенер и го изгаси. След това въздъхна и избърса сълзите си.