„Заради калая е значи“ — помисли Сейзед. Едва сега си даде сметка, че момчето носи и ръкавици — сигурно за да предпазва кожата си. А може би си слагаше и тапи в ушите? „Любопитно“.
— Сейзед — повтори Дух. — Искам да споделя нещо с теб.
— Кажете, лорд Дух.
— Аз… — Дух млъкна и го погледна. — Мисля, че Келсайър все още е с нас.
Сейзед се намръщи.
— Не жив, разбира се — побърза да уточни Дух. — Но мисля, че ни гледа. И по някакъв начин ни… пази.
— Много сантиментална мисъл — отвърна внимателно Сейзед.
„И напълно невярна, разбира се“.
— Не става въпрос за сантименталности — отвърна Дух. — Той е тук. Питах се само дали има подобен прецедент в някоя от религиите, които изучаваш.
— Разбира се — отвърна Сейзед. — В много от тях се говори за духове на мъртъвци, които помагат на живите или тегнат като проклятие.
Дух очевидно очакваше да чуе още.
— Добре де. Няма ли да се опиташ да ми проповядваш някоя от тези религии?
— Вече не се занимавам с това.
— Тъй ли? И защо?
Сейзед поклати глава.
— Не мога да проповядвам на други хора нещо, което не ми носи покой. Преглеждам внимателно тези вероучения и търся в тях истини или лъжи. Ако открия в някоя нещо полезно, с радост ще го споделя с теб. Но засега не вярвам в никоя от религиите и затова отказвам да ги проповядвам.
За негова изненада Дух не се опита да спори. Понякога Сейзед се дразнеше от това, че неговите приятели — хора, които в преобладаващата си част бяха твърди атеисти — се обиждат, когато заплашва да се присъедини към тяхното безверие. Но ето, че сега Дух нямаше никакви възражения.
— Съвсем логично — каза младежът. — В тези религии няма капчица истина. В края на краищата не боговете, а Келсайър е този, който бди над нас.
Сейзед затвори очи.
— Как може да го казвате, лорд Дух? Вие сте живели с него, познавате го. И двамата знаем, че Келсайър не е бог.
— Хората в този град смятат, че е.
— И докъде ги е довело това? — попита Сейзед. — Тази вяра им е докарала потисничество и насилие. Какъв смисъл от една религия, ако резултатът е такъв? Град, в който хората възприемат погрешно заповедите на своето божество. Свят на пепел и болка, на смърт и мъка? — Сейзед поклати глава. — Затова вече не нося металоемите си. Религия, която не може да предлага повече от това, не заслужава да бъде проповядвана.
— Напълно обяснимо е да говориш така — рече Дух, коленичи на брега, топна ръка във водата и потрепери. — Предполагам, че е заради нея.
— За кого говорите?
— За жена ти — отвърна Дух. — За другата Пазителка — Тиндуил. Чувал съм я да говори за религиите. Нямаше високо мнение за тях. Предполагам, че по някакъв начин ти е въздействала.
Сейзед усети, че го побиват тръпки.
— Както и да е — продължи Дух и махна с мократа си ръка. — Жителите на този град знаят повече, отколкото предполагаш. Келсайър наистина бди над нас.
След тези думи момчето се отдалечи. Сейзед остана при брега, втренчил поглед във водата.
„… по някакъв начин ти е въздействала…“
Тиндуил наистина смяташе религиите за глупави. Твърдеше, че хората, които се вслушват в древни пророчества или се озъртат за невидими сили, си търсят извинение. През последните седмици от съвместния им живот това бе честа тема на разговорите им — дори причина за неразбирателство, тъй като изследванията им бяха съсредоточени върху пророчествата за Героя на времето.
Изследвания, които, оказа се, са безполезни. В най-добрия случай тези пророчества не бяха нищо повече от напразни надежди на хора, мечтаещи за един по-добър свят. В най-лошия бяха част от коварния план на една зла сила. Тиндуил се опитваше да му помогне. Двамата преровиха металоемите, отсявайки трупаната с векове информация, история и митология, в търсене на сведения за Дълбината, Героя на времето и Кладенеца на Възнесението. Тя бе работила рамо до рамо с него и бе твърдяла, че интересът й е научен, а не религиозен. Сейзед подозираше, че е имала други причини.
Тя искаше да е с него. Беше потиснала отвращението си към религиите, за да му помага за нещо, което той смяташе за важно. А сега, когато беше мъртва, Сейзед бе разбрал, че важната е била самата тя. Специалността на Тиндуил бе политиката и властта. Тя обичаше да чете биографиите на прочути държавници и пълководци. Дали и той несъзнателно не се бе съгласил да стане посланик на Елънд само за да се превърне в тема на професионалните й изследвания?