Елънд бе продал всичките си богатства, за да може да нахрани в тежък момент своите поданици.
Йомен сплете пръсти на масата пред себе си — един прислужник отнесе вечерята — и се зае да разглежда Елънд изпод татуираните си вежди. Не носеше корона, а само тънка верижка, пристегната около главата така, че в средата на челото му висеше късче метал.
Атиум.
— В Стоманеното министерство имаше една поговорка — каза накрая той. — „Вечеряй със злото и ще го преглътнеш с храната“.
— Толкова по-добре, че не ядем нищо — подсмихна се Елънд.
Йомен не отвърна на усмивката.
— Йомен — заговори Елънд сериозно. — Тази вечер дойдох при теб не като император, търсещ нови територии за завладяване, а като отчаян крал, нуждаещ се от съюзници. Светът стана опасно място — сякаш самата земя воюва с нас, или най-малкото се разпада под краката ни. Приеми подадената ми в знак на приятелство ръка и нека приключим с тези войни.
Йомен не отговори. Седеше, сплел пръсти, и разглеждаше Елънд.
— Навярно се съмняваш в искреността ми — продължи Елънд. — Не бих могъл да те виня за това, тъй като се появих на прага на твоя град начело на армия. Има ли някакъв начин да те убедя? Готов ли си да участваш в преговори или да сключим примирие?
Отново никакъв отговор. Но този път Елънд зачака търпеливо. В стаята се възцари тишина.
Най-сетне Йомен заговори.
— Ти си напорист и нахален човек, Елънд Венчър.
Елънд настръхна. Дали заради цялостната обстановка, или защото Йомен така небрежно бе игнорирал предложението му. Но забеляза, че реагира на този коментар така, както би го направил преди години, когато все още не беше воюващ владетел.
— Лош навик, от който не мога да се отърва — рече той. — Страхувам се, че годините, през които съм на власт, само го подсилиха. Вярно е, понякога съм твърде суров. Вероятно трябва да виня и възпитанието от детството.
— Ти смяташ това за игра — рече принудителят и очите му блеснаха. — Идваш в моя град, за да избиеш хората ми, после се появи на бала, за да изплашиш благородниците до смърт.
— Не. — Елънд поклати глава. — Не, Йомен, това не е игра. Светът е на ръба на пропастта и аз правя каквото ми е по силите, за да спася хората.
— Това включва ли и завладяването на моя град?
— Не ме бива да лъжа, Йомен. Затова ще бъда откровен с теб. Не искам да убивам никого — както вече казах, предпочитам да сключим мир и да приключим с този въпрос. Дай ми информацията, от която се нуждая, обедини се с мен и няма да те карам да ми предаваш града. Но откажеш ли, ще стане по-трудно.
Йомен мълчеше. Оркестърът свиреше тихо в дъното на залата на фона на ромона на стотиците приглушени разговори.
— Знаеш ли защо не харесвам хора като теб, Венчър? — попита Йомен.
— Заради неустоимия ми чар и духовитост? — попита Елънд. — Съмнявам се, че е заради външния ми вид — макар че лицето ми сигурно е по-хубаво от това на някой принудител.
Йомен го изгледа мрачно.
— Как човек като теб изобщо е станал владетел?
— Обучаван съм от една сърдита Мъглородна, саркастична териска Пазителка и група непочтителни крадци — отвърна Елънд и въздъхна. — Но и преди това бях доста непоносим. Всъщност прощавай, че прекъснах обидите ти. Моля те, продължи.
— Не те харесвам — поде отново Йомен, — защото имаш наглостта да вярваш, че заслужаваш да получиш този град.
— Така е — потвърди Елънд. — Той принадлежеше на Сет, половината от войниците, които водя със себе си, са служили под негово командване и това е неговата родна страна. Дойдохме да я освободим, не да завладяваме.
— Тези хора изглеждат ли, сякаш се нуждаят от освобождаване? — попита Йомен и кимна към танцуващите двойки.
— Всъщност да — отвърна Елънд. — Йомен, тук ти си парвенюто, не аз. Ти нямаш място в този град и го знаеш.
— Имам го с правото, дадено ми от лорд Владетеля.
— Ние пък не приемаме правото на лорд Владетеля да управлява — рече Елънд. — Затова го убихме. Вместо него това право получи народът.
— Така ли било? — попита Йомен, все още сплел пръсти. — Защото, доколкото си спомням, народът на твоя град избра за крал Ферсон Пенрод.
„Виж, това бе добре премерен удар“ — призна мислено Елънд.
Йомен се наведе напред.
— Ето я причината да не те харесвам, Елънд. Ти си лицемер, от най-лошия тип. Преструваш се, че позволяваш на хората да управляват — но когато те прокудят и си изберат друг, пращаш твоята Мъглородна да ти върне града. Управляваш със сила, а не по всеобщо съгласие, така че не ми говори за права.