Бе възнаграден с тръпка на изненада, пробягала по лицето на Йомен, която бе достатъчно потвърждение. Йомен знаеше за пещерата. Вин се оказа права. А като се имаше предвид и мънистото от атиум, окачено на челото му, вероятно тя бе права и за съдържанието на пещерата.
— Виж, Йомен — заговори той малко по-бързо. — Не ме интересува атиумът — той вече едва ли е толкова ценен. Трябва да прочета инструкциите, оставени от лорд Владетеля в пещерата. Какви сведения се съдържат там? И какви припаси, които са необходими за нашето оцеляване?
— Не зная за какво говориш — отвърна Йомен. Не беше особено добър лъжец обаче.
— Ти ме попита защо съм дошъл тук. Йомен, не става дума за завоюване на твоята страна. Зная, че трудно ще ми повярваш, но това е самата истина. Последната империя умира. Не може да не си го забелязал. Човечеството трябва да се сплоти, да събере всички свои средства, а ти държиш тук провизии от жизнено значение. Не ме принуждавай да разбия вратите и да ги взема. Съюзи се с мен.
Йомен поклати глава.
— Ето че пак грешиш, Венчър. Виждаш ли, не ме интересува дали ще ме нападнеш. За хората ми ще е по-добре да воюват и да загинат, отколкото да бъдат управлявани от човека, който свали нашия бог и разруши религията ни.
Елънд виждаше твърдата решимост в погледа му.
— Значи така решаваш? — попита той.
— Да — отвърна Йомен. — Предполагам, че ще бъдем нападнати на сутринта?
— Разбира се, че не — отвърна Елънд и се надигна. — Войниците ти все още не са започнали да гладуват. Ще се върна при вас след няколко месеца.
„Може би тогава ще си готов за преговори“.
Обърна се да си върви, но се поколеба.
— Много хубав бал, между другото — каза и погледна Йомен. — Независимо от това, което си мислиш, смятам, че твоят бог щеше да е доволен от постиженията ти тук. Според мен е време да се отърсиш от предразсъдъците си. Лорд Владетеля със сигурност не би бил мой почитател, нито на Вин, но едва ли би му харесало, когато хората ти започнат да измират.
Кимна с уважение и напусна масата. Чувстваше се малко по-ядосан, отколкото го показваше. Струваше му се, че двамата с Йомен са били съвсем близо до постигането на споразумение, а излезе, че съюзът им е невъзможен. Не и докато принудителят хранеше омраза към Вин и Елънд.
В този момент не можеше да се направи нищо повече — само обсадата можеше да подтикне Йомен да преосмисли позицията си. „Аз съм на бал — помисли си Елънд. — Трябва да се забавлявам, доколкото мога, да се показвам пред обществото, да ги посплаша и да ги накарам да се замислят дали да не преминат на наша страна, вместо да помагат на Йомен…“
Хрумна му друга мисъл. Той погледна към Вин, после махна на един прислужник, който веднага дотича.
— Милорд?
— Искам да ми донесеш нещо — рече Елънд.
Вин беше в центъра на всеобщото внимание. Знатни дами кръжаха около нея, попиваха думите й и я гледаха с обожанието на модел за подражание. Чакаха да чуят новини от Лутадел, да научат за модните течения, политиката и събитията в големия град. Не я отхвърляха, изглежда, дори не я мразеха.
Този радушен прием бе най-странното нещо, преживявано от Вин. Стоеше сред тези жени, с красивите им тоалети и накити, и бе най-първа сред тях. Знаеше, че причината за това се корени в нейната сила — но въпреки това тези жени сякаш жадуваха отчаяно да имат някого, пред когото да се прекланят.
Императрица.
И Вин откри, че новата роля й харесва. Една част от нея винаги бе копнеела за признание, още от първите дни, когато ходеше по балове. Беше търпяла цяла година пренебрежителното отношение на други жени — някои от тях й позволяваха да се присъедини към свитата им, но винаги се отнасяха към нея, сякаш е дребна и незначителна. Вин си даваше сметка, че мнението им няма значение, че всичко това е игра, но понякога и играта й се струваше важна. А имаше и нещо друго. Сега, докато се усмихваше на поредната представена й благородница — племенница на една от жените в обкръжението й, Вин най-после го осъзна.
„Това е част от мен — помисли тя. — Не го исках — може би защото не вярвах, че го заслужавам. Този свят бе твърде различен за мен, прекалено изпълнен с красота и самоувереност. Но ето, че сега и аз съм благородница. Намерих мястото си тук. Брат ми ме отгледа на улицата, Келсайър ми подари този свят“.
През цялата първа година от управлението на Елънд бе полагала усилия да го опази. Беше се съсредоточила върху наследството от уличния живот, върху безкомпромисните уроци, които бе получила там и които, надяваше се, ще й осигурят сили и възможност да опази този, когото обича. Но Келсайър й бе показал и друг начин да е силна. И тази сила се свързваше с аристократите — с техните интриги, с красотата на живота им, с техните хитроумни планове. Вин почти веднага бе свикнала с придворния живот и това я бе изплашило.