„Точно затова — помисли си сега — го намирах за странно и нередно. Не се налагаше да полагам усилия, за да го получа, и затова смятах, че не го заслужавам“.
Беше прекарала шестнайсет години на улицата — този живот й бе станал втора природа. Но й трябваше не повече от месец, за да свикне с живота на благородниците. Струваше й се невъзможно нещо, което е приела тъй лесно, да е толкова важно, колкото годините, прекарани на улицата.
Но беше така.
„Ще трябва да го приема — осъзна тя. — Тиндуил се опита да ме накара да го направя, преди две години, но тогава не бях готова“.
Трябваше да покаже на самата себе си не само че може да живее сред благородниците, но и да е една от тях. Защото с това щеше да докаже нещо много важно — че обичта на Елънд от онези първи месеци не се е дължала на измама.
„Истина е… — каза си. — Аз умея и двете. Защо ми трябваше толкова много време да го осъзная?“
— Извинете ме, дами — каза Елънд зад нея.
Вин се усмихна и се обърна тъкмо когато жените се отдръпваха, за да му направят път. По-младите оглеждаха със замечтан поглед военната му стойка, брадата му и бялата му униформа. Вин потисна надигащото се в нея раздразнение. „Ти го обичаше много преди да се превърне в копнеж за други“.
— Дами — рече Елънд, — както лейди Вин вероятно вече ви е казала, аз не съм човек с безупречни маниери. Но това, само по себе си, е простим грях. За съжаление освен това имам свои представи за собственост. Ето защо смятам да ви открадна моята съпруга и егоистично да монополизирам времето й. Извинявам се, но ние, варварите, често сме доста невъзпитани.
Усмихна й се и й подаде ръка. Вин се засмя, хвана го под ръка и го остави да я отведе настрани.
— Реших, че ти трябва малко почивка — прошепна й той. — Мога да си представя какво е да си под обсадата на цяла армия кокетки.
— Благодаря за навременната спасителна операция — отвърна Вин, макар да не мислеше, че се нуждае от нея. А и как Елънд би могъл да знае, че неочаквано бе открила мястото си сред тези „кокетки“? Това, че носеха красиви рокли и грижливо положен грим, не означаваше, че са опасни — беше го научила още през първите си месеци като аристократка. Тази мисъл отвлече вниманието й и тя не забеляза накъде я води Елънд.
Когато си даде сметка какво е намислил обаче спря и го дръпна назад.
— На дансинга ли отиваме?
— Как позна?
— Но аз не съм танцувала от почти четири години!
— И аз — засмя се той. — Но не мога да пропусна възможността. В края на краищата с теб така и не успяхме да танцуваме.
Това беше вярно. Бунтът в Лутадел избухна, преди да им се удаде възможност да танцуват заедно, а след това просто нямаше време за забавления. Тя знаеше, че Елънд съжалява за неосъществените мигове на близост. Беше я поканил на танц първата вечер, когато се запознаха, и тя му отказа. Все още имаше чувството, че онази вечер е пропуснала някаква уникална възможност.
Така че го остави да я отведе на дансинга. Другите двойки си зашепнаха развълнувано и когато мелодията утихна, напуснаха дансинга и оставиха Елънд и Вин сами — дамата в черно и нейният кавалер в бели дрехи. Елънд сложи ръка на кръста й, завъртя я към себе си и Вин усети, че в нея се надига предателско безпокойство.
„Най-сетне ще танцувам с него!“
И в този миг — когато музиката засвири — Елънд бръкна в джоба на куртката си и извади книга. Вдигна я с една ръка, без да сваля другата от талията й, и зачете.
Вин направо зяпна, шляпна го машинално по ръката и възкликна:
— Какво правиш?!
Той я поведе в първите стъпки на танца, все така стиснал книгата.
— Елънд! За мен това е много важен момент!
Той я погледна с дяволита усмивка.
— Ами… опитвам се да предам на момента автентичност. В края на краищата ти танцуваш с мен.
— За пръв път!
— Значи е много важно да направя нужното впечатление, госпожице Валет!
— О, я стига… ще бъдеш ли така добър да прибереш тази книга?
Елънд се усмихна още по-доволно, но прибра книгата и я поведе във вихъра на танца. Вин се изчерви под погледите на скупчилата се около дансинга тълпа и изсумтя недоволно:
— Ти наистина си варварин!
— Варварин, защото чета книги? — попита Елънд с престорена изненада. — Хам ще се забавлява ужасно, ако научи.
— И все пак — попита тя, — откъде взе тази книга?
— Накарах един от прислужниците на Йомен да ми я донесе — отвърна той. — От библиотеката. Сигурен бях, че я имат — „Процесът над паметника“ е доста популярно четиво.