Вин се намръщи.
— Трябва ли това заглавие да ми е познато?
— Това беше книгата, която четях онази вечер на балкона. Вечерта, когато се срещнахме за пръв път.
— О, Елънд! Колко романтично! Малко прилича на онзи анекдот: „а сега ще накарам жена ми да ме убие“.
— Мислех, че ще ти хареса.
— Тази вечер си в странно настроение. Не съм те виждала такъв от много време.
— Зная — въздъхна той. — Да ти призная, Вин, чувствам се малко гузен. Страхувам се, че се разприказвах твърде много на срещата с Йомен. Той е толкова твърдоглав, че пробуди у мен някои задрямали инстинкти — тези, които ме карат да се подигравам на хора като него.
— Бил си такъв, какъвто си. В това няма нищо лошо.
— От онзи, който бях, не излезе добър крал.
— Елънд, уроците на живота са едно, а личността — съвсем друго. Става въпрос за увереност, решителност. Можеш да се сдобиеш с тези качества и пак да съхраниш предишния Елънд.
Той поклати глава.
— Не съм съвсем сигурен. Вярно обаче, че тази вечер трябваше да съм малко по-делови. Позволих си да бъда фриволен.
— Не, Елънд. Мисля, че се справяш чудесно. Понякога толкова много внимаваш да бъдеш добър крал, че забравяш кой си в действителност. Не бива да позволяваш бремето на отговорността да те погубва.
— Няма да ме погуби — успокои я той усмихнато.
— От време на време се безпокоя за това — рече тя. — Елънд, знаеш ли какво открих — че мога да съм едновременно Мъглородна от улицата и придворна дама. Трябва да изуча тази нова личност, в която неусетно се превръщам. Докато при теб е друго. Ти просто си такъв и няма какво да откриваш. Случва се да правиш недодялани коментари, но това е за да провокираш реакция. Ала в сърцето си си мил и обичлив. Не можеш да изгубиш нито едно от тези качества само защото си император.
Лицето му придоби познатия замислен вид, който предвещаваше началото на спор. Но после той неочаквано се разколеба.
— Трябваше да дойда тук — каза и вдигна поглед към красивите витражи. — За да си припомня как съм прекарал по-голямата част от живота си. Преди да стана крал. Но дори тогава се опитвах да върша всичко по мой начин — ходех на балове, но седях в ъгъла и четях книги. Не исках да се крия, а да покажа несъгласието си с баща ми, който ме караше да водя подобен живот.
— Ти си добър човек, Елънд — рече Вин. — Не беше глупак, какъвто сега сигурно си мислиш, че си бил. Малко объркан, но въпреки това добър водач. Взе властта в Лутадел и не позволи на скаа да превърнат бунта в клане.
— Но след това, провалът с Пенрод…
— Имаше още да учиш — прекъсна го тя. — Както и аз. Но моля те, не се превръщай в друг човек. Можеш да си едновременно Елънд императорът и Елънд човекът.
Той се усмихна и я притисна в обятията си, без да спира танца.
— Благодаря ти — рече и я целуна. Вин чувстваше, че още не е взел решение — все още си мислеше, че трябва да е суров воин, вместо мекушав книжник. Но важното бе, че се съмняваше. Това бе достатъчно засега.
Известно време танцуваха мълчаливо, наслаждавайки се на момента. За Вин преживяването бе почти нереално. Армията им беше зад стените, саждопадите не спираха, а мъглите убиваха хора. Но въпреки това в тази зала от бял мрамор тя танцуваше за първи път с човека, когото обичаше.
Двамата се въртяха с грациозността на опитни аломанти, сякаш пристъпваха върху вятър, движеха се, сякаш са изваяни от мъгла. В залата се възцари пълна тишина, благородниците бяха като театрална публика, наблюдаваща невероятно изпълнение. Вин можеше да им завиди. Повечето Мъглородни не смееха да проявяват подобна грациозност, ако не друго, то за да не издават тайните си способности.
Вин и Елънд не страдаха от подобни задръжки. Танцуваха, сякаш за да наваксат пропуснатото през изминалите четири години, да хвърлят предизвикателно радостта си в лицето на апокалиптичния свят и този враждебен град. Мелодията започна да утихва. Елънд отново я притисна към себе си и тя усети туптенето на сърцето му. Ударите бяха много по-забързани, отколкото ако беше само от танца.
— Радвам се, че го направихме — прошепна той.
— Скоро ще има друг бал — рече тя.
— Зная — рече той. — Доколкото разбрах, щял да се състои в Отдела по снабдяване.
— Да. Организиран от самия Йомен.
— И ако в този град има скривалище, почти сигурно е, че е под сградата на Министерството.
— Значи имаме претекст — и извинение — да го навестим.
— Йомен има атиум — рече Елънд. — Носи едно мънисто на челото си. Макар че това не означава нищо.
— Чудя се, дали е намерил скривалището?