Веднага щом наближи тълпата ТенСуун скочи отново. Вин го бе научила да скача на невероятна височина и той бе упражнявал многократно мускулите си. Скокът му едва ли би впечатлил Мъглородната — ТенСуун отдавна не притежаваше Благодатта на Силата, която бе откраднал от ОреСюр, — но беше достатъчен, за да прелети над главите на кандрите. Отекнаха викове, но той вече се приземяваше от другата страна.
— След него! — чу се вик откъм Палатата на Завета. — Хванете го!
ТенСуун тичаше по коридора. Тичаше бързо — много по-бързо, отколкото би могло да тича двуного същество. Надяваше се, че кучешкото тяло ще му позволи да надбяга дори онези кандра, които носеха Благодатта на Силата.
„Сбогом, мой дом — помисли ТенСуун, докато излизаше от главната пещера. — И сбогом на малкото чест, която ми бе останала“.
Част трета
Разбити небеса
34.
Трябва да се отбележи, че ферохимията е сила на баланса. От трите сили само тя е била известна на хората преди сблъсъка между Съхранението и Гибелта. При ферохимията силата първо се натрупва, а после се черпи. Няма загуба на енергия — само промяна на времето и темпа на нейната употреба.
Марш влезе с уверена крачка в малкото градче. Пазачите на портата — която изглеждаше достатъчно паянтова да рухне от по-енергично потропване — замръзнаха. Метачите на сажди зад нея толкова се уплашиха, че дори не посмяха да побягнат.
Марш не им обърна внимание. Земята се тресеше под краката му в красива песен — трусовете бяха чести по тези места, в сенките на връх Тириан. Това бе най-близкият саждив кратер до Лутадел. Марш вървеше по земя, завладяна и управлявана от Елънд Венчър. Но, разбира се, императорът я бе изоставил. За Марш, както и за онзи, който го командваше, това изглеждаше почти като покана. Всъщност двамата вече бяха едно. Марш се усмихна.
Една малка частица от него все още беше свободна. Но той я бе оставил да дреме. Нека Гибелта смята, че се е предал. Това беше важно. Предишният Марш се бе свил в това ъгълче и не оказваше никаква съпротива. Любуваше се на замреженото от сажди небе, сякаш бе неописуемо красиво, и гледаше на агонизиращия свят като на благословено място.
Не бързаше. Чакаше.
Градчето изглеждаше прекрасно. Хората очевидно гладуваха, макар да се намираха в пределите на Централната област: „защитената“ зона на Елънд Венчър. Лицата им носеха чудесния измъчен вид на хора, изгубили всякаква надежда. Улиците бяха зле поддържани, домовете — някога населявани от благородници, а сега обитавани от изгладнели скаа — бяха покрити с пепел, градините бяха изпотъпкани и изсъхнали.
Чудесната гледка накара Марш да се усмихне доволно. Зад гърба му хората най-сетне се раздвижиха, разбягаха се, чу се хлопане на врати. В градчето вероятно живееха шест-седем хиляди души. Но това не бе грижа на Марш. Поне засега.
Интересуваше го една определена сграда. Беше доста по-различна от останалите — заможна къща на улица с подобни къщи. Навремето градчето бе станало популярно селище за аристократи, пожелали да се обзаведат с втори дом, и няколко благороднически семейства се бяха настанили тук за постоянно.
Къщата, която му трябваше, изглеждаше малко по-добре поддържана. Градината, разбира се, беше буренясала, а външните стени на постройката не бяха почиствани от години. Но дървената й конструкция бе запазена от похищения, а на входната врата имаше пост.
Марш уби стражника с една от острите като бръснач метални звезди, използвани навремето при церемониите на лорд Владетеля — Тласна звездата навътре в гърдите на пазача и нещастникът рухна безпомощно в прахоляка. Всички, които станаха свидетели на случката, явно бяха достатъчно благоразумни да не реагират.
Като си тананикаше, Марш тръгна към входа на къщата, загледан в накацалите по стрехата гарвани. Зад вратата имаше каменна пътека, която се извиваше из запустялата градина. Навремето вероятно е била използвана за приятни разходки, но сега бе само проход сред гъстите храсталаци. Мъжът, който държеше къщата, очевидно не можеше да си позволи повече от самотния пазач на входа и никой не вдигна тревога при появата на Марш. Той се усмихна доволно, застана пред входната врата и почука.
Отвори му прислужница и щом видя стоманените му очи и тъмното расо, ахна и замръзна. След това започна да трепери.
Марш протегна ръка, с обърната напред длан, върху която бе сложил още една звезда. Тласна я право в лицето на жената. Остриетата се забиха с хрущене в черепа и жената падна. Той я прекрачи и влезе в къщата.