— Да, всичко е наред — отвърна Бриз и пак огледа кръчмата. — Скаа да излизат на нощен живот? Никога не съм си мислил, че ще го видя. Изглежда, светът наистина върви към края си…
— Отивам в един от бедняшките квартали — рече тихо Дух. — Трябва да проверя някои неща.
— Бедняшки квартал значи — повтори Бриз замислено. — Може би трябва да те придружа. Забелязал съм, че колкото са по-бедни хората, толкова по-лесно си развързват езиците.
Дух повдигна вежди.
— Бриз, не се сърди, но ми се струва, че там ще се набиваш на очи.
— Какво? — ококори се Бриз и кимна към кафявите си работнически дрехи — доста различни от типичния за него сюртук и жилетка. — Нали затова навлякох тези ужасни дрипи?
— Дрехите не са всичко, Бриз. Имаш характерна… осанка. А и не си поръсен с достатъчно пепел.
— Смесвал съм се с плебеите много преди да си се родил, момче — рече Бриз и го посочи с пръст.
— Хубаво де — склони Дух, наведе се към земята и гребна шепа сажди. — Тогава да натъркаме малко мръсотия по лицето и дрехите ти…
Бриз се намръщи, после каза:
— Ще се срещнем в скривалището.
Дух се засмя, изсипа саждите на улицата и изчезна в мъглите.
— Никога не съм го харесвал — прошепна Келсайър.
Дух забързано тръгна към Грапата. От време на време подскачаше и прелиташе по двайсетина крачки. Наметалото се развяваше зад него. Без пютриум със сигурност щеше да си счупи някоя кост, но ето че сега се движеше със същата сръчност, за която някога бе завиждал на Вин и Келсайър. Докато гореше пютриум, никога не усещаше умора — дори и съвсем лека. Даже обикновени действия, като разхождане по улицата, го караха да се чувства изпълнен с грация и сила.
Стигна Грапата и навлезе в тесните проходи между къщите. Движеше се уверено към мястото, където беше сигурен, че ще открие жертвата си. Дюрн бе един от главатарите на подземния свят в Ортьо. Донякъде информатор, в повечето случаи просяшки крал, неуспелият музикант бе станал нещо като непровъзгласен губернатор на Грапата. Мъже като него винаги се появяват там, където хората се нуждаят от известни услуги и могат да платят за тях.
Дух помнеше много добре онази първа вечер, когато се пробуди от двуседмичната треска; вечерта, в която отиде в кръчмата и чу хората да говорят за него. През следващите няколко дни навести и други кръчми и неведнъж чу да го обсъждат. Пристигането на Сейзед и Бриз му бе попречило да потърси сметка от Дюрн — който бе очевидният източник на слуховете. Време беше да поправи този пропуск.
Ускори крачка, прескочи купчина изгнили дъски, заобиколи малък хълм пепел и приближи дупката, която Дюрн наричаше свой дом. Намираше се в стената на канала, изкопана навътре като пещера. Макар че дървеното черчеве на външната врата изглеждаше паянтово и изгнило като всичко останало в Грапата, Дух знаеше, че отвътре е подсилено с дебела дъбова греда.
На пост отвън седяха двама яки мъжаги. Те втренчиха погледи в Дух, докато доближаваше вратата с развято от бързината наметало. Беше същото, с което бе облечен, когато го хвърлиха в огъня, и по него все още имаше черни обгорели дупки.
— В момента шефът не приема, хлапе — изръмжа единият пазач, без да се надига от мястото си. — Ела по-късно.
Дух изрита вратата. Резето отвътре се строши, вратата се изкърти от пантите и рухна на земята.
Дух чак се изненада. Все още нямаше достатъчен опит в използването на пютриума. Но ако той бе слисан, пазачите бяха направо сащисани. Седяха, втренчили невярващо очи в избитата врата.
— Може би трябва да ги убиеш — прошепна Келсайър.
„Не — възрази Дух. — Но ще трябва да се движа много бързо“. Хлътна в тъмния отвор — нямаше нужда от факла или фенер, за да вижда. Докато приближаваше вратата в дъното на прохода, извади от джоба си очилата и превръзката и си ги сложи. Отзад долетяха виковете на пазачите.
Този път Дух натисна по-внимателно и вратата отскочи, без да се строши. Той влезе в осветената стая, където четирима мъже играеха карти. Дюрн очевидно печелеше.
Дух спря насред помещението и огледа присъстващите.
— Вие тримата. Вън. С Дюрн трябва да си поговорим.
На лицето на Дюрн се четеше искрена изненада. Пазачите най-сетне дотичаха и Дух се извъртя, приклекна и извади бастунчето си.
— Всичко е наред — успокои ги Дюрн и се изправи. — Оставете ни сами.
Пазачите се поколебаха, очевидно ядосани, че Дух ги бе преодолял с такава лекота, но после си тръгнаха заедно с партньорите по игра на Дюрн. Вратата се затвори.
— Много впечатляващо нахлуване — отбеляза Дюрн и седна.