— Чувам, че разправяш разни неща за мен, Дюрн — почна Дух. — Хората споменават името ми в кръчмите и го свързват с твоето. Разпространяваш слухове за смъртта ми, казваш, че съм бил приближен на Оцелелия. Откъде знаеш кой съм и защо използваш името ми?
— О, я стига — озъби се Дюрн. — Да не мислиш, че можеш да запазиш анонимност тук? Ти си приятел на Оцелелия, прекарал си половината от живота си в двореца на императора.
— Лутадел е много далече оттук.
— Не чак толкова, за да не достигат новини — възрази Дюрн. — В града пристига Калаено око, слухти и харчи безогледно. Не беше много трудно да се сетим кой си. А и очите ти…
— Какво очите ми?
Грозноватият мъж повдигна рамене.
— Всички знаят какви странни неща се случват с другарите на Оцелелия.
Дух не знаеше как да изтълкува тези думи. Пристъпи напред, взе една карта от масата и плъзна пръст по повърхността й. Подсилените му сетива му помогнаха да усети мъничките издатини на гърба.
— Белязани карти, а?
— Разбира се — отвърна Дюрн. — Проверявах дали хората ми са способни да надушват, когато ги мамят.
Дух хвърли картата на масата.
— Все още не си ми казал защо пускаш слухове за мен.
— Не се обиждай, хлапе — рече Дюрн. — Но, хъм… ти трябваше да си мъртъв.
— Ако вярваш в това, защо въобще разговаряш с мен?
— А ти как мислиш? Хората обичат Оцелелия — и всичко свързано с него. Тъкмо по тази причина Куелион използва името му толкова често. Но ако успея да докажа, че Куелион е убил един от приближените на Келсайър… в града има много хора, на които това няма да се понрави.
— Сиреч просто се опитваш да ми помогнеш — рече хладно Дух. — От безкрайна добрина и нищо повече.
— Ти не си единственият, който смята, че Куелион убива този град. Ако наистина си бил приближен на Оцелелия, би трябвало да знаеш, че понякога хората се борят.
— Дюрн, някак си ми е трудно да си те представя в ролята на алтруист.
— И аз теб.
— Ние не знаехме с какво се захващаме — рече Дух. — Келсайър ни обещаваше богатства. А ти какво ще спечелиш от това?
— Гражданина не е човек, с когото да правиш бизнес — изсумтя Дюрн. — Отлежалото червено вино на Венчърови да се продава за жълти клипсове! Контрабандата замря, защото хората се боят да купуват стоките ни. При лорд Владетеля нещата никога не са били толкова зле. — Той се наведе над масата. — Ако твоите приятелчета, дето се настаниха в старата сграда на Министерството, смятат, че могат да се справят с този безумец, кажи им, че имат подкрепата ми. В града няма кой знае какво нелегално движение, но Куелион ще се изненада какво можем да постигнем при добра организация.
Дух се замисли.
— Има един мъж, който подслушва разговорите в кръчмата на улица Западен поток. Прати някой да се свърже с него. Той е Усмирител — най-добрият, когото си срещал, — но със сигурност си личи сред тълпата. Направи му това предложение.
Дюрн кимна. Дух се обърна да си върви, после го погледна през рамо.
— И не споменавай пред него името ми, нито какво се е случило с мен.
Излезе, мина покрай чакащите отвън пазачи и изгонени картоиграчи и веднага щом се озова на озарената от звездната светлина улица, побърза да свали превръзката.
Докато крачеше по тесните улички на Грапата, отново се върна към току-що проведения разговор. Всъщност Дюрн не бе разкрил нищо чак толкова важно за него. Но въпреки това Дух имаше усещането, че наоколо се случват странни неща — неща които не бе планирал и не можеше да разгадае. Беше свикнал с гласа на Келсайър и с употребата на пютриум, но все още не бе сигурен, че ще оцелее в положението, в което се намираше.
— Ако не се справиш скоро с Куелион — рече Келсайър, — той ще открие приятелите ти. Вече подготвя убийци.
— Няма да ги прати — побърза да възрази Дух. — Особено ако е чул слуховете, които Дюрн пуска за мен. Всички знаят, че Сейзед и Бриз бяха от нашата група. Куелион не би ги премахнал, освен ако не се окажат пряка заплаха за поста му.
— Куелион е неуравновесен човек — възрази Келсайър. — Не чакай твърде дълго. Не ти трябва да разбираш от личен опит на какво е способен.
Дух потъна в мълчание. Изведнъж чу стъпки, приближаваха се бързо. Обърна се рязко, бръкна под наметалото си и посегна към оръжието.
— Не си в опасност — тихо каза Келсайър.
Дух се отпусна, загледан в тъмния силует, който се приближаваше. Оказа се, че е един от картоиграчите при Дюрн. Пуфтеше и лицето му бе зачервено от бързане и възбуда.
— Милорд! — рече той.
— Не съм лорд — отвърна Дух. — Какво е станало? Да не би Дюрн да е в опасност?
— Не, господарю — отвърна мъжът. — Аз само… аз…
Дух повдигна въпросително вежди.
— Имам нужда от помощ — изпухтя задъхано мъжът. — Докато разберем кой сте, вече си бяхте тръгнали. Аз само…