— Помощ за какво? — прекъсна го раздразнено Дух.
— За сестра ми, господарю — рече мъжът. — Гражданина я прибра. Нашият баща беше… благородник. Дюрн ме скри, но Майли беше предадена от жената, при която живееше. Господарю, тя е само на седем. Той ще я изгори след няколко дни!
Дух се намръщи. „Какво всъщност очаква от мен?“ Отвори уста да зададе въпроса, но спря. Спомни си, че не е предишният безпомощен Дух. Че може да направи нещо.
Какво би направил Келсайър?
— Можеш ли да ми намериш десет мъже? — попита Дух. — Твои приятели, готови за нощна работа?
— Разбира се. Искам да кажа — почти сигурно. Това има ли нещо общо с Майли?
— Не — отвърна Дух. — Но има общо с дълга ти за спасяването на Майли. Намери ми тези хора и ще видя какво мога да направя за спасяването на сестра ти.
Мъжът кимна ентусиазирано.
— Действай веднага — подкани го Дух. — Започваме тази вечер.
36.
При хемалургията от съществено значение е металът, от който е изработен клинът, както и положението на клина в тялото. Например стоманените клинове отнемат физичните аломантични сили — способността за горене на пютриум, калай, стомана или желязо — и ги предават на човека, в който се въвежда същият този клин.
Клинове, изработени от други метали, отнемат ферохимични способности. Например всички първоначални инквизитори са получавали пютриумни клинове, които — след като се забият в тялото на ферохимик — прехвърлят на инквизитора способността да съхранява лекуваща сила. (Макар че не могат да го правят толкова бързо, колкото истинските ферохимици, в съответствие със закона за хемалургичния разпад.) Това очевидно е първоизточникът за прословутата способност на инквизиторите да се възстановяват бързо от раните си, но води и до необходимостта от продължителни почивки.
— Не биваше да ходиш там — каза Сет с привидно равнодушие.
Елънд повдигна вежди и смуши леко жребеца, с който яздеше из лагера. Тиндуил го бе научила да се показва пред хората, особено там, където от него се очаква да командва. Урок, който му допадна още тогава, и сега той бе яхнал коня си, — бе с черно наметало, за да скрие петната от сажди по дрехите си, и кръстосваше лагера така, че войниците да го виждат. Сет яздеше до него, завързан за специално изработеното седло.
— Нима смяташ, че с влизането си в града съм се изложил на прекомерна опасност? — попита Елънд и кимна на група войници, които бяха преустановили работата си, за да му отдадат чест.
— Не — отвърна Сет. — И двамата знаем, че не давам пукната пара за живота ти, момче. Освен това ти си Мъглороден. Щеше да се измъкнеш, ако положението стане напечено.
— Какво тогава? Защо според теб това да е грешка?
— Защото — рече Сет — си се срещнал с хората от града. Разговарял си с тях, танцувал си сред тях. По дяволите, момче. Не разбираш ли, че това е проблем? Когато удари часът за атака, ще се тревожиш да не би някой от тях да пострада.
Известно време Елънд яздеше мълчаливо. Вече беше свикнал с утринните мъгли. Те обгръщаха лагера и скриваха мащабите му. Дори с подсиленото му от калай зрение далечните палатки бяха само силуети. Сякаш яздеше през някакъв мистичен свят, място на неясни сенки и далечни звуци.
Беше ли грешка, че бе отишъл в града? Може би. Елънд добре разбираше какво има предвид Сет — знаеше колко е важно за един пълководец да гледа на враговете си не като на отделни хора, а като на множество. Пречка пред постигане на целта.
— Аз пък съм доволен, че го направих — заяви той.
— Зная. — Сет кимна и се почеса по гъстата брада. — И точно това ме ядосва, ако трябва да съм откровен. Ти си състрадателен човек. Това е слабост, но не е истинският ти проблем. Това, което ме безпокои, е неспособността ти да овладяваш това състрадание.
Елънд го погледна учудено.
— Не бива да се привързваш към противника си, Елънд — продължи Сет. — Трябва на всяка цена да избегнеш това положение! Дявол го взел, момче, всеки водач си има слабо място — победители стават тези, които се учат да надмогват недостатъците си, а не да ги подхранват! — Елънд не отговори и Сет въздъхна. — Добре, да говорим за обсадата. Инженерите отклониха няколко потока, водещи към града, но не мислят, че това е основният им източник на питейна вода.
— Така е — потвърди Елънд. — Вин откри в пределите на града шест големи кладенеца.
— Трябва да ги отровим.
Елънд не отговори. Двете половини в него продължаваха да воюват. Мъжът, който беше преди, искаше да защити колкото се може повече хора. Човекът, в който се превръщаше обаче, бе много по-голям реалист. Той знаеше, че ще дойде време, в което ще трябва да убива — или най-малкото да сплаши, за да спасява хора.