— Хубаво де — рече той. — Ще накарам Вин да свърши тази работа довечера — но ще остави бележки на кладенците, за да се знае, че сме го направили ние.
— Защо? — намръщи се Сет.
— Не искам да убивам хора, Сет — отвърна Елънд. — Само да ги изплаша. Те ще идат при Йомен за вода. Целият град ще поиска от него да предприеме нещо и тогава запасите му ще привършат бързо.
Сет изсумтя. Но изглеждаше доволен, че Елънд е приел предложението му.
— А околните селища?
— Оставям на теб да се занимаваш с тях — рече Елънд. — Вземи десет хиляди войници и ги обиколи — стресни хората, но не убивай. Нека шпионите на Йомен го засипят с послания, че кралството му е на път да рухне.
— Половинчата игра подхващаш, момко — намръщи се Сет. — Но все някога ще трябва да вземеш решение. Ако Йомен откаже да се предаде, ще се наложи да атакуваш града.
Стигнаха щабната шатра и Елънд дръпна юздите на коня и каза тихо:
— Зная.
Сет само изсумтя.
Отвътре излязоха слуги, за да го свалят от седлото. Почти в същия миг земята се разтресе и Елънд изруга и дръпна юздите да овладее коня си, който подскочи изплашено. Трусът бе толкова силен, че събори рейките на околните шатри и те рухнаха. Чуваше се дрънчене на падащи метални съдове и оръжия.
Постепенно земетресението утихна и Елънд се обърна да провери как е Сет. Някогашният крал бе успял да овладее животното, но се бе килнал на една страна и всеки миг щеше да падне. Прислугата притича да му помогне.
— Проклетите трусове стават все по-чести — изръмжа Сет.
Из целия лагер се чуваха викове и ругатни. Напоследък трусовете наистина бяха зачестили, предишният бе едва преди две седмици. Земетресенията по принцип не бяха често явление в Последната империя — на млади години Елънд не помнеше да е преживял и едно подобно в Централната област.
Въздъхна, скочи от коня и последва слугите, които внасяха Сет в шатрата.
— Този глупак Хам съобщи ли ти новините от Лутадел? — попита Сет, щом останаха сами.
— Съобщи ми, че няма никакви новини — отвърна Елънд. И наистина, от столицата нямаше нито вест, нито следа от поръчаните от Елънд припаси.
— Не разполагаме с много време, Елънд. Не повече от два-три месеца. Ще стигнат колкото да отслабим защитата на Йомен, и може би да измъчим хората му до степен да решат, че е по-добре да ги нападнем.
Елънд го погледна. Сет седеше в креслото, втренчил нахален поглед в него. Позата му бе достатъчно красноречива — Сет бе парализиран и не можеше да сплашва хората с физическата си сила. Ето защо намираше други начини да изглежда страховит.
Сет знаеше как да удари там, където боли най-много. Намираше слабите места на хората и ги използваше по начин, на който не бяха способни дори Усмирителите. И същевременно Елънд подозираше, че в душата си е много по-добродушен, отколкото е склонен да признае.
Днес изглеждаше особено изнервен. Сякаш беше разтревожен от нещо. Нещо важно — нещо, което може би е бил принуден да изостави?
— Сет, с Алриане всичко ще е наред — каза Елънд. — Нищо няма да й се случи, докато е със Сейзед и Бриз.
Сет изсумтя и махна небрежно с ръка — макар че отмести поглед.
— По-добре ми е, когато тази малка глупачка не е наблизо. Нека онзи Усмирител се забавлява с нея! Както и да е, не говорехме за мен, а за теб и обсадата.
— Казах ти, Сет — отвърна Елънд. — Ще нападнем, ако преценя, че е неизбежно. — Докато говореше, чергилото на шатрата се повдигна и влезе Хам, придружаван от спътник, когото Елънд не бе виждал на крака от седмици.
— Демоа! — възкликна Елънд. — Вече си станал? Много се радвам.
— Другите се оправиха преди доста време, Демоа — подметна Сет. — А повечето изобщо не се разболяха.
„Освен онези, които умряха“ — помисли Елънд. Погледна Демоа и видя, че младият генерал се е изчервил от притеснение.
— Какво има, Демоа?
— Нищо, ваше величество.
— Демоа, в моя лагер няма такъв отговор — скастри го Елънд. — За какво става въпрос?
Хам въздъхна и дръпна един стол, яхна го наопаки и опря мускулестите си ръце на облегалката.
— Ел, из лагера се носи слух…
— Ама и тия войници! — изпръхтя Сет. — Суеверни са като бабички.
— Та значи разправят — продължи Хам, — че тези, които се разболяват от мъглите, всъщност са наказани.
— Наказани? — повтори Елънд. — За какво?
— За липсата на вяра, ваше величество — докладва Демоа.
— Глупости — рече Елънд. — Всички знаем, че мъглите избират жертвите си случайно.
Но се замисли. „Не. Всъщност има някаква закономерност. Числата го доказват“.