— Както и да е — въздъхна той, решен да смени темата. — Какви са докладите днес?
Хам отговаряше за бойния дух и подготовката, Демоа за снабдяването и устройството на лагера, Сет — за стратегията и патрулите. Елънд ги слушаше с половин ухо, сключил ръце зад гърба си. Съобщенията не се различаваха почти по нищо от предидущите, но Елънд се радваше, че Демоа се връща към задълженията си.
Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока. Обсадата се развиваше доста добре, макар че тази игра на изчакване започваше да го дразни. Може би наистина щеше да е по-добре да нападне града незабавно — както го съветваше и Сет. Разполагаше с колоси, а и всички доклади потвърждаваха, че войниците му са по-добре подготвени от тези в гарнизона на Фадрекс. Скалните тераси подсилваха отбранителната мощ на града, но и Елънд не беше в съвсем неизгодно положение.
Само дето подобно решение щеше да му коства твърде много жертви.
Стъпка, която се колебаеше да предприеме — защото щеше да се превърне от защитник в агресор. От бранител в завоевател. Ядосваше се на собственото си колебание.
Имаше още една причина, която го спираше да нападне града. Отначало бе смятал Йомен за зъл тиран, покварен принудител, верен на лорд Владетеля. Но за съжаление се оказа, че Йомен е уравновесен и разумен човек. При това защитаваше позицията си със солидни аргументи. В известен смисъл обвиненията му спрямо Елънд бяха верни. Елънд наистина бе лицемер. Говореше за демокрация, а бе взел трона със сила.
Той вярваше, че хората са очаквали тъкмо това от него. Но в този факт се коренеше и лицемерието му. По същата логика би могъл да прати Вин да убие Йомен. Но можеше ли да издаде смъртна присъда на човек, който не бе направил нищо нередно, освен че бе следвал принципите си?
Убийството на принудителя изглеждаше почти толкова непочтено, колкото и пращането на колосите в града. „Сет е прав — помисли Елънд. — Опитвам се да мисля и за двете страни“. За един кратък миг, докато разговаряше с Телдън на бала, бе почувствал увереност в себе си. Наистина все още вярваше в собствените си твърдения. Смяташе, че е различен от лорд Владетеля. Че предоставя на народа си свобода и му осигурява справедливост.
Ала имаше чувството, че тъкмо тази обсада може да прекатури баланса между това, което е — и което би могъл да стане. Би ли могъл да оправдае завземането на Фадрекс със сила, избиването на армията и плячкосването на провизиите и всичко това уж за благото на народа на своята империя? А щеше ли да посмее да направи обратното — да отстъпи от Фадрекс и да забрави за тайните на скривалището — тайни, които може би щяха да спасят империята? Да ги остави в ръцете на човек, смятащ, че спасява съгражданите си в името не на друг, а на лорд Владетеля?
Все още не беше готов за решение. За момента предпочиташе да изчака, дори да потърси друга възможност. Каквато и да е, само да не се налага да щурмува града. Дори продължителната обсада му се струваше по-благоприятна. През това време можеше да прати Вин, за да се опита да проникне в скривалището. Според доклада й сградата бе строго охранявана. Не беше сигурна, че ще успее да влезе от първия опит. Но може би по време на бала охраната щеше да е по-небрежна. Чудесен момент да надзърне вътре и да провери какво се крие там.
„Ако Йомен не е наредил да изнесат плочата с надписа на лорд Владетеля — мислеше си Елънд. — Или ако там е имало нещо друго“.
И все пак това бе възможност. Досегашните записки на лорд Владетеля целяха единствено да помогнат за оцеляването на хората. Ако Елънд успееше да намери начин да получи неговите съвети, без да се налага да щурмува града и да избива хиляди, бе готов да го направи.
Мъжете привършиха с докладите и Елънд ги освободи. Хам излезе забързан за сутрешните упражнения с войниците. Сет го последва след малко, отнесен от неизменните слуги. Но Демоа се задържа. Не беше никак лесно за Елънд да си припомни, че генералът е само с няколко години по-голям от него. Голият скалп и множеството рани го караха да изглежда остарял, също и изтощението от прекараната болест.
Демоа, изглежда, бе разколебан от нещо. Елънд чакаше търпеливо и накрая генералът сведе засрамено очи.
— Ваше величество… струва ми се, че трябва да ме освободите от поста ми.
— И защо смяташ така?
— Не мисля, че съм достоен за тази служба.
Елънд се намръщи.
— Милорд, само човек, който има доверието на Оцелелия, може да заема подобен пост — побърза да вметне младият генерал.
— Сигурен съм, че ти си точно такъв човек, Демоа.
Генералът поклати глава.
— Тогава защо той позволи да се разболея? Защо избра точно мен?
— Демоа, казах ти, това става случайно.