Тласъкът на Вин я отнесе през разтвореното чергило на една голяма спална шатра. Тя стъпи на земята, Тласна се от металните клинове и ги изтръгна.
Стените на шатрата се разтърсиха, чу се пукот на скъсани въжета, шатрата излетя във въздуха и се разтвори като птичи криле, клиновете изпънаха въжетата. От резкия повей се вдигна облак пепел и войниците от двете страни на бойната линия се извърнаха към нея. Тя изчака платнището да се снижи и Тласна отново. Клиновете се откъснаха от въжетата и полетяха право към конниците.
Мъже и животни западаха едновременно с крясъци и цвилене. Шатрата изплющя на земята до нея. Вин се усмихна и прескочи раздраното платнище. Конниците полагаха отчаяни усилия да реорганизират атаката си, но тя не им даде време. Войниците на Елънд вече бяха отстъпили от бойното поле, за да може Вин да атакува, без да се бои, че ще нарани свои хора.
Вин се втурна между конниците, които се опитваха да й препречат пътя с туловищата на своите животни, Придърпа отново, изтръгна още клинове от земята и ги използва като метални стрели. Още десетина конници изпопадаха.
Чу зад гърба си тропот на копита, обърна се и видя, че един от капитаните е организирал нова атака. Десетина конници се носеха към нея, едни вдигнали копия, други опънали тетивите на лъкове.
Вин не обичаше да убива. Но пък харесваше аломантията — предизвикателството на умението, силата и тръпката на Тласъците и Тегленето, усещането за мощ, изпълващо тялото, и когато мъже като тези й осигуряваха извинението да прибягва до насилие, не се колебаеше.
Стрелите нямаха никакъв шанс да я достигнат. Пютриумът й придаваше сила и баланс и тя с лекота ги избягваше, като се Теглеше от метални предмети зад гърба си. Скочи във въздуха и под нея профуча още една изтръгната от земята палатка. Вин се приземи и я Тласна пред себе си. Тя се разтвори като тръсната носна кърпа и помете препускащите коне.
Вин надигна втора стъкленица, за да попълни запасите си от стомана, Придърпа и вдигна още една шатра във въздуха. Но конниците вече бяха започнали да отстъпват. Тя понечи да ги последва, но спря. Някой я следеше — виждаше сянката му в мъглата. Разпали бронз.
От фигурата се излъчваха ритмични пулсации. Аломант. Мъглороден. Беше твърде нисък, за да е Елънд. Вин не можеше да различи повече подробности заради мъглата и пепелта.
Не беше време за колебания. Вин хвърли една монета и литна към непознатия.
Той отскочи назад и се Тласна във въздуха. Вин го последва и скоро лагерът остана зад тях. Мъжът се насочи към града, придвижваше се с огромни подскоци над покритата със сажди земя. Прехвърча над скалните тераси и Вин го последва.
В поведението на неизвестния я нямаше онази игривост, с каквато бе характерен Зейн. Този човек наистина се опитваше да й избяга.
Вече се носеха над покривите на сградите. Вин скръцна със зъби, подразнена от неспособността си да го настигне.
Да, той беше добър. Принуждаваше я да полага огромни усилия. „Чудесно!“ — помисли си тя и подготви дуралуминий. Беше се приближила достатъчно, за да се увери, че фигурата не е само сянка в мъглата, че е реална и телесна, а не някакъв призрак. Беше почти сигурна, че това е човекът, който я бе следил при първото й проникване във Фадрекс. Йомен имаше свой Мъглороден.
Но за да се сражава с този човек, първо трябваше да го настигне. Тя изчака подходящия момент, тъкмо когато достигаше най-високата точка на поредния си скок, изгаси всички метали и разпали дуралуминий. И Тласна.
Зад гърба й долетя трясък — от неестествено силния й Тласък вратата, която бе използвала за котва, бе излетяла от пантите. Вин се изстреля напред с главоломно ускорение и профуча като пусната от тетивата стрела. Приближаваше противника си с неимоверна скорост.
Но той бе изчезнал. Вин изруга и отново разпали калай. Не можеше да го остави да гори по време на дуралуминиевия изблик — тогава запасът й от калай щеше да свърши в едно мълниеносно изригване, което можеше да я заслепи. Притегли надолу и кацна на един покрив. Приклекна и се огледа.
„Къде изчезна?“ — запита се и разпали бронз, доверявайки се на инстинктивната си и същевременно необяснима — способност да прозира през медните облаци на противниците си. Нито един аломант не можеше да се скрие от нея, освен ако не изгаси напълно всичките си метали. Което, изглежда, бе направил този. Отново. За втори път й се измъкваше.
Всичко това намекваше за една обезпокоителна възможност. Вин бе положила максимални усилия да опази в тайна способността си да прониква през медни облаци, но бяха изминали близо четири години, откакто я бе открила. Зейн знаеше за нея и не беше изключено да са се досетили и други.