Постоя още малко на покрива, макар да знаеше, че няма да открие нищо повече. Противникът й бе достатъчно хитър да й избяга в точния момент, когато бе изгасила калая, и вероятно щеше да остане скрит, докато тя си тръгне. Нещо повече, тя се зачуди защо въобще й бе позволил да го забележи…
Стана рязко, погълна съдържанието на още една стъкленица, Тласна се от покрива и полетя с яростна тревога назад към лагера.
Войниците вече разчистваха мястото на битката. Елънд крачеше сред тях, издаваше нареждания, поздравяваше отличилите се и въобще беше на показ. Щом видя белия му мундир, Вин изпита облекчение.
Приземи се до него и попита:
— Елънд, нападнаха ли те?
Той я погледна.
— Какво? Мен? Не, с мен всичко е наред.
„Значи аломантът не е бил пратен, за да ме отвлече, та да нападнат Елънд“ — помисли си тя и се намръщи озадачено. Тъкмо тази мисъл й бе хрумнала. Но…
— Вин, с мен всичко е наред, но… — продължи Елънд.
— Какво е станало? — попита Вин разтревожено.
— Колосите. Половината са избити.
Половината колоси лежаха избити в подножието на стръмното плато. Двайсетте хиляди чудовища бяха намалели до десет хиляди за съвсем кратко време, след като умело поставената клопка бе посяла смърт и разруха сред чудовищата, докато войниците на Елънд отбиваха привидната атака. Мъгли бяха попречили на хората да видят какво става, преди да е станало твърде късно. Самият Елънд бе почувствал повея на смъртта откъм колосите, но погрешно го бе приел за типичната за тях жажда да убиват.
— Има пещери в задната част на тези скали — каза Хам. — Йомен сигурно е прибрал катапултите си в тях, когато е разбрал за приближаването ни, макар че най-вероятно ги е построил с идеята да нападне Лутадел. Както и да е, това плато е идеално място за позиция за обстрел. Според мен Йомен е разположил тук катапултите с намерението да атакува нашата армия, но когато е забелязал, че колосите се настаняват в подножието на платото…
Елънд все още чуваше писъците в главата си — колосите, изпълнени с жажда да убиват и същевременно неспособни да атакуват своя противник, който се е намирал високо над тях. Хвърлените с катапултите камъни бяха довели до жестоки поражения и малко след това чудовищата се бяха освободили от контрола му. Гневът им бе толкова мощен, че той не бе успял да им попречи да се нахвърлят едни срещу други. Основната част от жертвите бяха дадени след това, докато колосите се бяха млатили помежду си. Почти всеки втори колос бе загинал от ръката на свой другар.
„Изгубих контрол над тях“ — помисли си той. Беше станало съвсем за кратко и само защото колосите не бяха имали възможност да се доберат до нападателите си. Но това се бе оказало напълно достатъчно.
— Щателно подготвена операция, Ел — продължи Хам. — Йомен е забелязал, че патрулите ни в сутрешните часове са подсилени, и съвсем правилно е предположил, че очакваме атака по това време. И игра според очакванията ни — удари ни, но само за да удари и тук.
— Което му струва доста — отвърна Елънд. — Наложи му се да изгори собствената си обсадна техника, за да не попадне в ръцете ни, и да се раздели с няколкостотин от най-добрите си войници — плюс конете им — при атаката на лагера.
— Така е — потвърди Хам. — Но си струва да размениш катапултите и дори петстотин конници срещу десет хиляди колоса, нали? А и Йомен сигурно отдавна изпитва затруднения с храната за животните — само Оцелелия знае откъде се сдобива със зоб. По-добре да ги използва сега, преди да са започнали да измират от глад.
Елънд кимна замислено. „Това доста затруднява положението. С десет хиляди колоса по-малко…“ Изведнъж силите им изглеждаха доста по-съпоставими. Елънд можеше да поддържа обсадата, но щурмът на града вече беше рискован.
Той въздъхна.
— Не биваше да разполагаме колосите толкова далече от главния лагер. Ще трябва да ги преместим.
На Хам това очевидно изобщо не му се понрави.
— Те не са опасни — добави Елънд. — С Вин можем да ги контролираме.
„В повечето случаи“.
Хам сви рамене и тръгна към лагера, а Елънд се приближи до Вин, която стоеше на самия ръб на платото. Беше му някак неспокойно на тази височина. Ала тя като че ли дори не забелязваше стръмнината.
— Трябваше да ти помогна да си върнеш контрола над тях — каза Вин тихо, зареяла поглед в далечината. — Но Йомен ми отвлече вниманието.
— Той измами всички ни — отвърна Елънд. — Усещах, че нещо става с колосите, но не си давах ясна сметка. Възвърнах контрол над тях, докато ти се прибра, но по това време половината бяха мъртви.