— Йомен има Мъглороден.
— Сигурна ли си?
Вин кимна.
„Още един проблем“. Елънд се постара да сдържи яда си. Войниците имаха нужда от уверен водач.
— Ще ти дам хиляда колоса — рече. — Трябваше да си ги разделим по-рано.
— Ти си по-силният — заяви Вин.
— Очевидно не съм достатъчно силен.
Вин въздъхна, после кимна.
— Ще сляза долу.
— А аз ще ти освободя хиляда. Бъди готова да ги поемеш веднага.
„Трябваше да усетя, че съм позволила да ме завладее възбудата на битката“ — мислеше си Вин, докато се спускаше в плавен полет надолу. Сега вече всичко й изглеждаше съвсем ясно. Но за съжаление резултатът от атаката само подклаждаше предишното й безпокойство.
Хвърли една монета и се приземи. Дори скок от няколкостотин стъпки височина вече не я плашеше. Спомни си първия път, когато се изправи на стената на Лутадел — как я беше страх да използва аломантията и да скочи въпреки окуражаването на Келсайър. Сега можеше да пристъпи от ръба на някоя скала и да полети надолу, унесена в собствените си мисли.
Закрачи по покритата със сажди земя. Слоят пепел вече стигаше до глезените й и ако не гореше пютриум, щеше да я затруднява при ходене. Саждопадите ставаха все по-гъсти.
Човек се приближи почти веднага и тръгна до нея. Вин не знаеше дали между двамата съществува някаква особена връзка, или чудовището просто е заинтригувано от появата й. Имаше нова рана на ръката, вероятно получена по време на битката.
Както обикновено емоционалният фон в лагера на колосите бе едва доловим. Допреди съвсем малко те се бяха налагали и убивали яростно под дъжд от сипещи се отгоре камъни. Сега просто седяха, събираха се на малки групи и не обръщаха никакво внимание на раните си. Щяха да запалят огньове, ако имаше дървета. Неколцина ровеха земята и поглъщаха шепи пръст.
— Човек, твоите другари никога ли не изпитват тъга? — попита Вин.
Едрият колос сведе към нея нацепеното си кървящо лице.
— Тъга?
— Толкова много от вас загинаха. — Тя погледна към въргалящите се наоколо трупове. Повечето бяха одрани — това бе обичайният ритуал при колосите, когато погребваха мъртвите.
— Ние ще се погрижим за тях — рече Човек.
— Така е — потвърди Вин. — Като им смъкнете кожата. Всъщност защо го правите?
— Те са мъртви — отвърна Човек, сякаш това обяснение бе достатъчно.
Недалеч от тях една група, командвана от безшумните заповеди на Елънд, бавно се отдалечи от лагера. След малко колосите спряха и се заоглеждаха, но вече не се движеха като един.
Вин реагира незабавно: изгаси металите, разпали дуралуминий, добави и цинк в масивно Теглене, разпалвайки чувствата на колосите, и те незабавно преминаха под неин контрол.
Управлението на толкова много чудовища не беше лесна работа, но все пак бе в пределите на възможностите й. Вин им нареди да се успокоят и да не убиват повече, после им позволи да се върнат в лагера. Отсега нататък те щяха да са частица от ума й, но нямаше да се налага да използва повече аломантия, за да ги управлява. Можеше да не им обръща внимание, поне докато чувствата им са уравновесени.
Човек погледна към тях и каза:
— Ние сме… по-малко.
Вин го погледна учудено.
— Да. Как разбра?
— Аз… — Човек млъкна, втренчил изцъклените си очи в лагера. — Ние се бихме. Загивахме. Трябват ни още. Имаме твърде много мечове. — И посочи към голяма купчина тежки клиновидни мечове, които вече нямаха собственици.
„Можеш да контролираш броя на колосите чрез техните мечове — й бе казал веднъж Елънд. — С растежа си те се бият за по-тежки мечове. Свободните оръжия отиват при дребните, млади колоси. Но никой не знае откъде се вземат те“.
— Ще ви трябват още колоси за тези мечове — подхвърли Вин.
Човек кимна.
— Което означава — продължи Вин, — че имате нужда от още деца.
— Деца?
— Да, още деца. Още колоси.
— Ти трябва да ни ги дадеш.
— Аз?
— Ти се би — каза той и посочи ризата й. По нея имаше кръв, но не нейната собствена.
— Така е — съгласи се Вин.
— Дай ни още.
— Не те разбирам. Моля те, покажи ми.
— Не мога — отвърна Човек и поклати глава. — Не е редно.
— Почакай — спря го Вин. — Не е редно? — За първи път чуваше подобен абстрактен израз от колос.
Човек я погледна и тя видя усилието, изписано на лицето му. Тласна го съвсем леко с емоционална аломантия. Не знаеше какво да го пита, а и така контролът й над него отслабна. Но въпреки това го подкани да разсъждава — предполагаше, че точно в този момент умът му се бори със собствените му инстинкти.
Той изкрещя.
Вин отстъпи назад изплашена, но Човек не се нахвърли върху нея, а се затича към лагера, като вдигаше облаци сажди. Другите се отдръпнаха от пътя му — не от страх, защото лицата им оставаха безстрастни. Просто имаха достатъчно здрав разум да се отстранят.