Вин го последва предпазливо. Човек се приближи към един от все още неодраните трупове, вдигна го, метна го на рамо, после се затича към лагера на Елънд.
„Олеле“ — помисли Вин, хвърли една монета и излетя във въздуха. Понесе се зад Човек, като внимаваше да не го изпреварва. Поколеба се дали да не му нареди да се върне, но се отказа. Вярно, че поведението му беше странно, но може би щеше да извлече полза от това. Колосите по правило не вършеха нищо необичайно, дори бяха твърде предсказуеми.
Тя се приземи при външния пост на лагера и махна на часовите да се отдръпнат. Човек мина покрай тях и продължи навътре. Вин отново заподскача зад него, като махаше на всички да му правят път.
Човек спря в средата на лагера. Изглежда, възбудата му се бе уталожила. Вин го сръчка отново, той се огледа и тръгна към мястото на битката.
Вин продължи да го следва с нарастващо любопитство. Човек не бе извадил меча си. Освен това не изглеждаше разгневен, а по-скоро… напрегнат. Пак спря, огледа се и тръгна право към палатката, в която бяха прибрали ранените.
Вин го изпревари и застана пред него тъкмо преди да влезе при тях.
— Човек — повика го тя. — Какво правиш?
Без да отговори, той стовари мъртвия колос на земята, наведе се и започна да го дере. Кожата се отделяше лесно — екземплярът беше дребен и тя висеше на големи гънки, твърде широка за тялото.
Войниците наоколо се развикаха отвратено. Вин следеше внимателно действията му, въпреки че стомахът й инстинктивно се бе свил. Предчувстваше, че е на прага да разбере нещо много важно.
Човек бръкна в трупа и извади нещо.
— Почакай — спря го Вин и пристъпи напред. — Какво е това?
Човек все едно не я чу. Пак извади нещо и този път Вин мярна блясъка на окървавен метал. Взря се и успя да разгледа предмета, преди той да се скрие в ръката на чудовището.
Беше клин. Малък метален прът, забит в хълбока на мъртвия колос. На главата на клина висеше парче синкава кожа, сякаш…
„Сякаш клиновете задържат кожата на място — помисли си Вин. — Като пирони, прикрепящи плат на стена“.
Клинове. Клинове като…
Човек извади още един клин и още един, изправи се и влезе в палатката. Лекарите и войниците се развикаха, но никой не посмя да се опита да го спре. Колосът бавно заоглежда ранените. После спря до един лежащ в безсъзнание войник.
„Спри!“ — нареди му мислено Вин.
Човек замръзна. Едва тогава тя осъзна с ужас какво става.
— В името на лорд Владетеля — прошепна. — Щеше да го превърнеш в колос, нали? Ето откъде се вземате. Ето защо нямате деца.
— Аз съм човек — натърти чудовището.
38.
Хемалургията може да се използва за извличане на аломантични и ферохимични сили и прехвърлянето им на друг човек. Но хемалургичният клин може да бъде създаден и при убийството на обикновен човек — такъв, който не е нито аломант, нито ферохимик. В такъв случай клинът присвоява силата на Съхранението, обитаваща душата на жертвата. (Същата тази сила, която дава на хората разум.)
Хемалургичният клин може да извлича тази сила и да я прехвърля на друг човек, надарявайки го с необясними способности, сходни на тези при аломантията. В края на краищата тялото на Съхранението — частица от което се съдържа във всеки човек — е тъкмо същината, подхранваща аломантията.
По такъв начин една кандра, надарена с Благодатта на Силата, всъщност придобива частица от вътрешната мощ, наподобяваща тази при горене на пютриум. Благодатта на Присъствието дарява по същия начин умствени възможности, докато Благодатта на Съзнанието осигурява по-голяма острота на сетивата, а Благодатта на Стабилността — сила и твърдост на духа.
Понякога Дух преставаше да забелязва дори мъглите. Бяха се превърнали в бледа прозрачна завеса. Почти невидима. Звездите в небето сияеха като милиони дребни светлинки, хвърлящи ярка светлина. Красота, видима единствено за него.
Стоеше до изгорелите останки на сградата. Скаа работници сновяха предпазливо из овъглените основи. Дух често забравяше, че за разлика от него те не виждат добре в мрака. Трябваше да ги държи близо едни до други, тъй като те работеха по-скоро пипнешком.
Миризмата, разбира се, беше нетърпима. Но горящият пютриум му помагаше да я преодолее. Може би силата на пютриума го улесняваше да избягва нежелани реакции като гадене и кашляне.
Неведнъж се бе чудил какво ли би станало, ако се комбинират калай и пютриум. Повечето аломантични свойства бяха противоположни — стоманеният Тласък на металите и желязното Придърпване например. Медта прикриваше аломанти, бронзът помагаше да бъдат засечени. Цинкът подсилваше чувствата, месингът ги потискаше. Ала калаят и пютриумът не изглеждаха антиподи — единият подсилваше тялото, другият — сетивата.