— Та искахме да те питаме — намеси се друг мъж. — Е, може да си различен и да ни излъжеш. Но по-добре да го чуем от терисец, отколкото от Усмирител.
Бриз премигна и едва скри изненадата си. Очевидно не знаеше, че са разкрили способностите му.
— Задайте въпросите си — подкани ги Сейзед.
— Защо дойдохте в нашия град? — попита един от мъжете.
— За да поемем властта над него — отвърна Сейзед.
— Но защо ви е това? За какво му е притрябвал на сина на Венчър Ортьо?
— По две причини — рече Сейзед. — Първо, заради ресурсите, които предлага. Не искам да изпадам в подробности, но е достатъчно да кажа, че градът ви е привлекателен от чисто икономически аспект. Втората причина обаче е също толкова важна. Лорд Елънд Венчър е един от най-добрите хора, които някога съм познавал. И той вярва, че може да направи повече за гражданите на Ортьо от настоящото правителство.
— Това няма да е никак трудно — изръмжа един от присъстващите. Но друг поклати глава.
— Какво? Искате да предадем града отново на Венчърови? Нима само за една година забравихте какви ги вършеше тук Страф?
— Елънд Венчър не е като баща си — посочи Сейзед. — Той е човек, заслужаващ да бъде следван.
— А терисците? — попита един скаа. — Те следват ли го?
— В известен смисъл — отвърна Сейзед. — Някога моят народ се е опитвал да се управлява сам, както сега вие. Но скоро са осъзнали преимуществото на съюзниците. Сега сънародниците ми се преместиха в Централната област и приеха закрилата на Елънд Венчър. „Разбира се — помисли си Сейзед, — те биха предпочели аз да ги управлявам. Да съм техен крал“.
На масата се възцари мълчание.
— Уф, не зная — въздъхна първият мъж. — Защо въобще трябваше да го обсъждаме? В края на краищата Куелион държи здраво властта, а тези хора дори нямат армия, за да му вземат трона. Какъв смисъл?
— Лорд Владетеля бе свален от нас въпреки че също нямахме армия — побърза да вметне Бриз. — А и самият Куелион взе властта от благородниците. Светът се променя.
— Не се опитваме да създадем бунтовническа армия — обясни Сейзед. — Искаме само да ви накараме… да се замислите. Разговаряйте с приятелите си. Вие очевидно сте хора с влияние. Може би, когато Куелион чуе, че сред сънародниците му расте недоволство, ще смени методите си.
— Може би — рече един от мъжете.
— Не ни трябват тези чужденци — обади се друг мъж. — Оцелелия от Пламъците е дошъл, за да се справи с Куелион.
Сейзед премигна учудено. Оцелелия от Пламъците? Зърна лека усмивка на устните на Бриз — Усмирителят, изглежда, бе чувал това име и преди и сега следеше реакцията на Сейзед.
— Оцелелия няма нищо общо с обсъждания въпрос — подхвърли един от присъстващите. — Не мога да повярвам, че въобще говорим за бунт. Светът е в хаос, ако сте чули какво става зад пределите на града! Не трябва ли да сме доволни от малкото, което имаме?
„Оцелелия? — помисли си Сейзед. — Келсайър? Изглежда, са му дали ново име. Оцелелия от Пламъците?“
— Сейзед, виждам, че нещо те мъчи — прошепна Бриз. — Защо не попиташ, а? Няма нищо лошо да задаваш въпроси.
Разбира се, че нямаше.
— Оцелелия… от Пламъците? — повтори Сейзед. — Защо наричате Келсайър по този начин?
— Не Келсайър — рече един от мъжете. — За друг човек говорим. Новият.
— Оцелелия от Хатсин дойде да свали лорд Владетеля — рече първият мъж. — Така че нищо чудно Оцелелия от Пламъците да е тук със същата цел по отношение на Куелион. Може би трябва да се вслушваме в тези хора.
— Ако Оцелелия е тук, за да свали Куелион — рече един мъж, — няма да се нуждае от помощта на онези типове. Те искат града само за себе си.
— Извинете — намеси се Сейзед, — но не може ли да ме запознаете с този нов… Оцелял?
Мъжете се спогледаха.
— Моля ви — подкани ги Сейзед. — Аз съм приятел на Оцелелия от Хатсин. Много бих искал да се запозная с човека, когото, изглежда, смятате за също толкова важен.
— Утре — рече първият мъж. — Куелион се мъчи да държи назначените дати в тайна, но се разчува. Ще има екзекуция на Пазарния ров. Елате там.
39.
Дори сега ми е трудно да възприема мащабите на всичко това. Събитията, предвещаващи края на света, изглеждат по-величави, отколкото бе Последната империя и хората, които я поддържаха. Усещам сянката на нещо древно, нечие разпокъсано присъствие, нещо, което обхваща пространството.
Ровех се и търсех, но успях да се добера само до едно име: Адонасий. Кой или какво е това, все още не зная.
ТенСуун бе изпълнен с ужас.
Пепел се сипеше на едри парцали от черното небе, сякаш самият въздух бе покрит с петната на неизлечима болест. Дори на мястото, където клечеше, на върха на един ветровит хълм, слоят пепел бе достатъчно дебел, че да покрие всичката растителност. Клоните на някои дръвчета се бяха скършили под тежестта на саждите.