Защо благородниците трябваше да постъпват различно?
Той скочи и прелетя над последните стъпала. Тупна на прашния под и подсиленият му слух долови гласа на Куелион отгоре. Чуваше се ропотът на тълпата. Долу, в сумрачното мазе, Дух намери онази част от стената, в която бе прокопан таен тунел, водещ към съседната къща. В тунела, с гръб към него, стояха неколцина войници.
— Бързо — каза един от тях. — Преди огънят да стигне дотук.
— Моля ви! — проплака нечий глас откъм подпалената къща и звукът отекна в тунела. — Вземете поне детето!
Надигнаха се още викове. Войниците стояха в тунела и пречеха на осъдените да избягат. Бяха пратени от Куелион да спасят един от тях. Навън Куелион продължаваше да заклеймява хората с благородническа кръв. Но аломантите бяха твърде ценни, за да ги избива. Тъкмо по тази причина къщата бе подбрана много внимателно — също като останалите и тя имаше таен подземен изход.
Идеалният начин да се подсилва мистерията и същевременно да се държи в подчинение населението. Но не тази лицемерна постъпка помогна на Дух да се овладее, преди да се хвърли към войниците.
Подтикна го детският плач.
— Убий ги! — изкрещя Келсайър.
Дух замахна с бастунчето. Един от войниците се обърна и на лицето му се изписа изумление.
Той падна пръв.
Дух не си бе давал сметка колко силно може да удря. Вдлъбнатият от удара шлем на войника отлетя навътре в тунела. Другите войници се развикаха изплашено, когато Дух прекрачи падналия им другар и скочи към тях. Бяха въоръжени с мечове, но не можеха да ги размахат в тесния тунел.
За разлика от тях, Дух бе въоръжен с кинжали.
Замахна уверено, подтикван от пютриума и гнева, с изострени докрай сетива. След броени мигове повали двама войници, изблъска телата им настрани и продължи да напредва. В дъното на тунела четирима войници бяха заобиколили нисичък скаа.
В очите им се четеше страх.
После те изведнъж се обърнаха, блъснаха тайната вратичка и се върнаха в мазето на подпалената къща.
Дух наръга в корема най-бавния, остави кинжала в тялото му и извади второто фехтоваческо бастунче. Късата твърда пръчка му придаде увереност и той се втурна през групичката на осъдените да преследва войниците.
— Не им позволявай да избягат — прошепна Келсайър. — Иначе Куелион ще разбере, че тези хора са били спасени. Нека живее в неведение…
В другия край на подземието трепкаше светлина. Отблясъци от пожара. Дух усещаше жежкия полъх на пламъците. Тримата войници пред него вдигнаха бавно оръжията си. През процепите на тавана започна да се процежда дим, стелеше се като черна мъгла. Осъдените се скупчиха в ъгъла.
Дух пристъпи напред и замахна с бастунчето към най-близкия войник. Той отскочи встрани, после се хвърли напред. При обикновен двубой Дух вероятно щеше да бъде прободен.
Спасиха го пютриумът и калаят. С пютриума се движеше с бързината на светкавица, а с калая усети полъха на спускащото се острие и разбра съвършено точно къде ще удари. Сърцето му залумка в гърдите, докато мечът разсичаше дрехата му на косъм от плътта. Бастунчето се стовари върху китката на първия войник и в следващия миг удари втория по главата. Първият извика болезнено, вторият рухна.
Третият войник също вече замахваше. Дух вдигна второто бастунче и кръстоса двете пред себе си. Мечът проряза едното и се заби във второто. Дух отмести меча встрани, приклекна и удари с лакът мъжа в корема.
Докато той падаше, Дух го удари по главата. Звукът от строшена кост отекна рязко в ниското помещение. Войникът се строполи в краката на Дух.
„Справих се! — помисли си Дух. — Аз съм като тях. Като Вин и Келсайър. Повече няма да се крия и да бягам при първия признак за опасност. Мога да се бия!“
Усмихна се доволно, обърна се…
И видя, че раненият войник е опрял собствения му кинжал в гърлото на малкото момиче. Стоеше с гръб към обхванатия от пламъци коридор, втренчил отчаян поглед в тайния тунел към съседната къща. Зад него пламъците облизваха рамката на вратата и вече проникваха в помещението.
— Бягайте! — извика Дух и пристъпи към войника. — Излезте през задната врата на къщата от другата страна на тунела. Там ви чакат хора, които ще ви отведат на сигурно място и после ще ви изведат от града. Бързо!
Осъдените се измъкваха. Войникът не помръдваше. Вероятно вече се бе досетил, че си има работа с аломант — нито един обикновен човек не би се справил толкова бързо с толкова войници. За късмет на Дух Куелион не бе пратил тук аломанти. Вероятно ги държеше около себе си, за да го пазят.