Дух спря, захвърли строшеното бастунче, но задържа другото, стискаше го здраво, за да прикрие треперенето на ръката си. Момичето хлипаше едва чуто.
„Какво щеше да направи Келсайър?“
Зад гърба му последният осъден се измъкваше през прохода.
— Ей, ти! — извика Дух, без да се обръща. — Залости вратата отвън! Бързо!
— Но…
— Залости я! — кресна Дух.
— Не! — изрева ужасено войникът и притисна острието в гърлото на момичето. — Ще я убия!
— Убий я и ще умреш и ти — отвърна Дух. — Знаеш го. Няма да ти позволя да се измъкнеш. Ти си…
Вратата зад гърба му се затръшна.
Войникът извика, пусна момичето и се хвърли към нея, за да я отвори, преди резето да е паднало.
— Това е единственият изход! Да не искаш да…
Дух му счупи колената с един удар с бастунчето. Войникът изпищя и рухна на пода. Вече три от стените бяха обхванати от пламъци. Топлината бе непоносима.
От другата страна на вратата резето изтрака. Дух погледна войника.
— Остави го — рече Келсайър. — Нека изгори.
Дух се поколеба.
— Той щеше да зареже тези нещастници да изгорят — продължи Келсайър. — Нека сам разбере на какво ги е обрекъл — какво е направил вече няколко пъти по заповед на Куелион.
Дух обърна гръб на стенещия мъж, отиде до вратата, приклекна и я удари с рамо.
Тя не поддаде.
Дух изруга и я ритна. Отново безрезултатно.
— Тази врата е поръчана от човек, който се е страхувал от убийци — рече Келсайър. — От човек, познаващ силата на аломантите. Пригодена е да издържа на атаките на всеки Главорез.
Пожарът се разгаряше. Момичето се бе свило на пода и хленчеше. Дух се обърна към пламъците и пристъпи напред. Подсилените му сетива правеха топлината почти непоносима.
Той стисна зъби и вдигна момичето на ръце.
„Нали горя пютриум — помисли си. — Той ще ми помогне. Би трябвало“.
От прозорците на къщата бълваше черен дим. Сейзед стоеше до Бриз и Алриане сред смълчаната тълпа. Притихналите хора гледаха как пламъците поглъщат осъдените. Вероятно подсъзнателно се досещаха за истината.
Че могат съвсем скоро да споделят участта им.
— Колко бързо започнахме да повтаряме историята — прошепна Сейзед. — До съвсем неотдавна тези хора присъстваха на организираните от лорд Владетеля екзекуции. Сега ги правят сами.
Откъм къщата долетяха викове. Писъци на умиращи хора.
— Келсайър грешеше — промърмори Бриз.
Сейзед го погледна намръщено.
— Той обвиняваше благородниците — продължи Бриз. — Смяташе, че ако се отървем от тях, няма да стават такива неща.
Сейзед кимна. Неочаквано из тълпата се понесе тревожен ропот и Сейзед почувства, че настроенията на присъстващите се менят в друга посока. Трябваше да се направи нещо, да се спре тази безумна жестокост. Защо никой не се съпротивляваше? Куелион стоеше спокоен, заобиколен от облечените в червено мъже. Сейзед стисна зъби, усетил нарастващ гняв.
— Алриане, мила — рече Бриз. — Сега не е моментът…
Сейзед погледна към младата жена. По бузите й се стичаха сълзи.
„В името на забравените богове — помисли Сейзед, усетил неуловимото й докосване върху чувствата си, разпалването на гнева към Куелион. — Бива я почти колкото Бриз“.
— Защо не? — попита Алриане. — Той го заслужава. Мога да накарам тази тълпа да го разкъса жив.
— И тогава мястото му ще заеме неговият заместник — рече Бриз. — Който ще нареди да екзекутират тези хора. Не сме готови за това.
— Бриз, ти никога не си готов — тросна се тя.
— Подобни неща изискват…
— Чакайте — спря ги Сейзед и се намръщи, загледан към къщата. Една от капандурите на покрива се разтресе.
— Вижте! — извика Сейзед. — Някой се измъква!
Бриз повдигна вежди.
— Може би Огненият бог възнамерява да ни се появи в целия си блясък? — И се усмихна, доволен от духовитостта си. — Все пак защо дойдохме тук? Едва ли за да…
Една от дъските, с които бе закована капандурата, изхвърча във въздуха, като остави черна диря. Прозорецът я последва. Мъж с димящи дрехи изскочи на покрива. Наметалото му гореше на няколко места. В ръцете си държеше някакъв вързоп. Не — беше дете. Мъжът претича по горящия покрив и скочи, следван, от опашка черен дим.
Стъпи на земята с ловкостта на човек, разпалил пютриум, и дори не се олюля. Наметалото му продължаваше да пуши. Хората отстъпиха изплашено. Куелион го гледаше втрещено.
Мъжът се изправи и качулката му се свлече назад. Едва сега Сейзед го позна.
На светлината от пожара Дух изглеждаше много по-възрастен. А може би Сейзед упорстваше да вижда в него детето? Каквото и да бе, сега Дух стоеше гордо изправен срещу Куелион, с димяща превръзка на очите и сгушено в прегръдките му дете. Не изглеждаше ни най-малко изплашен от двайсетината войници.