Познаваше добре тази сграда. Преди да попадне под властта на Гибелта, бе прекарал няколко месеца тук, помагайки на император Венчър да управлява града.
Не беше трудно да открие покоите на Пенрод. Те бяха единствените заети помещения и единствените охранявани. Марш се спотаи в един коридор. Озърташе се с нечовешките си очи и обмисляше следващата си стъпка.
Набучването на съпротивляващ се субект с хемалургичен клин бе трудна работа. В този случай размерът на клина нямаше значение. Също както шепа метален прах можеше да подхранва за известно време аломантията или мъничък пръстен да съдържа ферохимичен заряд, така един малък остър клин можеше да изпълни хемалургичната си функция. Клиновете на инквизиторите бяха по-големи, за да сплашват, но в повечето случаи дори игла можеше да е също толкова ефикасна, колкото стоманен прът. Зависеше единствено от това колко дълго ще остане клинът извън тялото, преди да се използва за нечие убийство.
Малкият клин бе много по-подходящ за днешната цел на Марш — той не искаше да прехвърля на Пенрод сила, а само да го прониже. Извади клина, който бе заредил преди няколко дни в обречения град от впиянчения аломант. Беше дълъг седем-осем сантиметра — всъщност дори по-голям, отколкото бе необходимо. Но от Марш се изискваше да забие клина в тялото със сила, което означаваше, че трябва да е достатъчно здрав, за да запази формата си. В човешкото тяло имаше между двеста и триста ключови точки. Марш не ги познаваше всичките, Гибелта щеше да насочи ръката му, когато дойдеше време за удар, и да осигури попадането на острието на правилното място. В този момент вниманието на неговия господар бе насочено някъде другаде и Марш получаваше само най-общи команди за придвижване и подготовка за атака.
Хемалургични клинове. Тайната частица от съзнанието му потрепна, когато си спомни деня, когато неочаквано го бяха превърнали в инквизитор. Беше си помислил, че са го разкрили. Келсайър го бе пратил да шпионира в Стоманеното министерство. Нямаше ни най-малка представа, че са спрели избора си на него не защото е събудил подозренията им, а заради необичайните му способности.
Инквизиторите го нападнаха посред нощ, докато чакаше нетърпеливо за среща с Келсайър, за да предаде последното си съобщение за бунтовниците. Нахлуха през вратата, движеха се невероятно бързо и Марш изобщо не можа да реагира. Не му оставиха никакъв избор. Просто го притиснаха на пода и наместиха върху него една пищяща жена.
А после забиха клин през сърцето й право в окото му.
Болката бе прекомерно силна, за да я помни. От този момент нататък имаше само смътни спомени как инквизиторите повтарят този процес: като убиват нещастни аломанти и прехвърлят с всеки удар на чука силата им — дори душите им, както му се струваше — в тялото му. Когато приключиха, той остана да лежи и да стене на пода; заливащият го поток от усещания буквално заглушаваше мислите му. Около него танцуваха инквизитори и сечаха на парчета с обсидиановите си секири труповете на аломантите, ликуваха за встъпването на новия член в редиците им.
В известен смисъл това бе денят на неговото раждане. Какъв чудесен ден. Пенрод обаче нямаше да изпита подобна радост. Той нямаше да става инквизитор — щеше да получи само един малък клин. Зареден преди няколко дни, той бе останал извън тялото за известно време, с което губеше от силата си.
Марш почака, докато Гибелта се завърне в него с цялата си мощ. Не само че клинът трябваше да е забит на точното място, но и трябваше да остане в тялото на Пенрод достатъчно дълго, за да може Гибелта да въздейства на мислите и чувствата му. Клинът трябваше да докосне кръвта — поне в началото. След като бъдеше забит, кожата щеше да зарасте около метала, но клинът щеше да продължи да действа. И все пак в началото трябваше да има кръв.
Как можеш да накараш някого да забрави, че в тялото му е забит осемсантиметров метален къс? Как да го подтикнеш да не му обръща внимание? На няколко пъти Гибелта се бе опитвала да забие клин в тялото на Елънд Венчър и неизменно се бе проваляла. Всъщност по правило повечето опити бяха обречени на провал. Но малцината, които задържаха метала в тялото си, си заслужаваха усилието.
Гибелта най-сетне се завърна в него и Марш изгуби контрол над тялото си. Тръгна по коридора, без да знае къде отива — следваше заповедите. „Върви нататък. Не нападай стражниците. През онази врата…“
Избута настрани двамата ококорени пазачи, изрита вратата и нахлу в преддверието.
„Надясно. Към спалнята!“