Марш прекоси помещението за един миг. Зад гърба му отекнаха викове.
Пенрод, възрастен мъж с достолепна осанка, беше скочил от леглото и тъкмо посягаше към фехтоваческото бастунче на полицата.
Марш се усмихна. Фехтоваческо бастунче? Срещу инквизитор? Измъкна обсидиановата секира от калъфа на пояса си.
„Бий се с него — нареди Гибелта, — но не го убивай. Затрудни го и му внуши, че успява да те удържи“.
Странна заповед, но умът на Марш се подчиняваше без миг колебание. Той се хвърли в атака.
Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Трябваше да удря със секирата по такъв начин, че Пенрод да може да я парира. На няколко пъти се наложи да черпи бързина от клиновете си — които действаха като ферохимични металоеми, — за да пренасочи острието така, че да не обезглави неволно краля на Лутадел.
Но се справи. Успя да нанесе няколко повърхностни рани, като през цялото време стискаше малкия клин в лявата си ръка и се стараеше кралят да си внушава, че се справя успешно. След миг в битката се включиха и стражниците, което позволи на Марш да запази достоверност. Трима обикновени войници не бяха особена пречка за един инквизитор, но все пак по-добре, отколкото само един.
След малко в спалнята нахлуха още неколцина стражници.
„Сега — нареди Гибелта. — Престори се на изплашен и бъди готов да забиеш клина и да избягаш през прозореца“.
Марш почерпи бързина и премина към действие. Гибелта насочваше ръката му съвсем точно, докато замахваше към гърдите на Пенрод. Клинът попадна право в сърцето.
Марш чу Пенрод да крещи, усмихна се доволно и скочи през прозореца.
След време отиде под перваза на същия прозорец, незабелязан от многобройните патрули. Беше твърде опитен и внимателен, за да бъде засечен докато слушаше с подсилен от калай слух. Вътре лекарите се съвещаваха.
— Милорд, когато опитахме да извадим клина, кървенето се усили — обясни един глас.
— Върхът е в опасна близост до сърцето — добави друг.
„Опасна близост? — помисли Марш и на устните му трепна усмивка. — Клинът го прониза“. Но, разбира се, лекарите нямаше как да го знаят. Тъй като Пенрод бе в съзнание, те предполагаха, че клинът е минал съвсем наблизо, но по някакъв начин е пропуснал целта.
— Боим се да го извадим — рече първият лекар. — Как се чувствате, господарю?
— Всъщност доста добре — отвърна Пенрод. — Усещам лека болка и дискомфорт, но имам сили.
— Значи засега ще изчакаме — реши лекарят, макар че в гласа му се долавяше загриженост. Какво друго би могъл да направи? Ако извадеха клина, Пенрод щеше да умре. Много хитър ход от страна на Гибелта.
Щяха да почакат Пенрод да възстанови силите си и едва тогава да извадят острието. Но и в този случай пак щяха да изложат живота му на риск. И тогава щяха да се принудят да го оставят. А след като Гибелта получеше достъп до ума му — не за да го контролира, а само леко да го насочва в правилната посока, — Пенрод бързо щеше да забрави за клина.
И тогава щеше да й е също толкова верен, колкото всеки инквизитор. Марш се усмихна, пусна се от перваза и скочи безшумно на улицата.
43.
Макар че изкуството на хемалургията ме отвращава, не мога да не се възхищавам от него.
При аломантията и ферохимията умението и финесът идват с прилагането на едни или други сили. Най-добрият аломант не е най-могъщият, а този, който най-добре владее Тласъците и Притеглянето. Най-добрият ферохимик е който е най-способен да съхранява информация в медноемите си или да влияе върху теглото си с помощта на желязо.
Уникалното в изкуството на хемалургията всъщност е познанието за това къде трябва да бъдат поставени клиновете.
Вин се приземи с тихо шумолене на дрехи. Вече бе повдигнала полите на роклята си, за да не ги изцапа от саждивите покриви, докато се озърташе в мъглата.
Елънд се спусна до нея и тя се усмихна — уменията му непрестанно се подобряваха. Той също наблюдаваше мъглите, макар че очевидно не знаеше какво да търси в тях.
— Той ни следва — прошепна Вин.
— Мъглородният на Йомен?
— Да.
— Къде е?
— През три къщи зад нас.
Елънд присви очи и тя почувства как аломантичните му пулсации се ускоряват. Беше разпалил калай.
— Онази сянка отдясно? — попита Елънд.
— Позна.
— Значи…
— Значи знае, че съм го забелязала — прекъсна го Вин. — Затова не се крие. В момента се изучаваме взаимно.
Елънд посегна към колана си и измъкна обсидиановия нож.
— Няма да ни нападне — прошепна Вин.
— Откъде знаеш?
— Защото — обясни Вин, — ако иска да ни убие, няма да опита, когато сме заедно. Или ще ни изчака да заспим.
Това, изглежда, само разтревожи Елънд още повече.