— Затова ли напоследък въобще не си лягаш?
Вин кимна. Да не си ляга с Елънд бе малка жертва срещу цената да го запази жив. „Ти ли си това, Йомен? — зачуди се тя. — В нощта, когато организираш бал?“ Беше малко вероятно, но Вин бе свикнала да подозира всеки, че е Мъглороден. Все още й се струваше неизбежна проява на предвидливост, въпреки че в повечето случаи се оказваше, че греши.
— Хайде — каза тя. — Като стигнем на бала, няма да се тревожим за него.
Елънд кимна и продължиха към сградата на Отдела по снабдяване.
„Планът е прост — бе заявил преди няколко часа Елънд. — Аз ще предизвикам Йомен и хората ще се скупчат около нас, за да чуят разпрата. В този момент ти се измъкваш и проверяваш дали в подземния склад има нещо интересно“.
Планът наистина бе съвсем прост — като всички добри планове. Докато Елънд спореше с Йомен, стражниците щяха да гледат тях и Вин щеше да може да се измъкне незабелязано. Трябваше да се движи бързо и безшумно и вероятно да елиминира неколцина пазачи, но без да вдига тревога. За момента това бе единствената възможност да проникнат в подземието. Не само крепостта на Йомен бе добре охранявана и осветена, но и неговият Мъглороден се оказа много добър. Беше я засичал при всички нейни предишни прониквания в града и я бе следвал на неизменна дистанция, сякаш за да й внуши, че може да вдигне тревога винаги когато поиска.
Единственият им шанс беше балът. Моментът, в който не само стражниците, но и Мъглородният щяха да съсредоточат вниманието си върху своя господар, за да го опазят.
Приземиха се в двора, с което принудиха няколко карети рязко да спрат. Вин погледна през мъгливия мрак към Елънд и каза:
— Искам да ми обещаеш нещо.
Той се намръщи.
— Какво?
— Вероятно рано или късно ще ме забележат — обясни тя. — Ще се старая да се промъквам незабелязано, но едва ли ще можем да се измъкнем без суматоха. Когато се вдигне шумотевицата, искам да се измъкнеш.
— Вин, не мога. Аз трябва да…
— Не — отсече тя. — Елънд, не бива да ми помагаш. Ти не можеш да ми помогнеш. Обичам те, но не си толкова добър, колкото съм аз. Мога да се погрижа за себе си, но искам да съм сигурна, че няма да се налага да се грижа и за теб. Ако нещо се обърка, ако вдигнат преждевременно тревога, искам да се измъкнеш. Ще се срещнем в лагера.
— Ами ако попаднеш в беда?
— Довери ми се.
Той помисли малко и кимна. Беше свикнал да й се доверява — открай време.
Тръгнаха към входа. Беше необичайно да посещават бал в сграда на Министерството. Вин бе свикнала с витражи и украшения, а учрежденията на Министерството обикновено имаха строг и суров вид — и това не беше изключение. Имаше само един етаж, с гладки стени и малки прозорци. Нямаше карбидни фенери, които да озаряват сградата отвън, нито веещи се на вятъра знамена, спуснати от терасите, и единственият признак, че тази вечер е по-различна от другите, бяха пристигащите в двора карети с благородници. Войниците пред входа бяха забелязали Вин и Елънд, но засега не предприемаха никакви действия да ги спрат.
Всички — и войници, и благородници — изглеждаха заинтригувани, но не и изненадани. Вин и Елънд го очакваха. Както бе предположила Вин, никой не им препречи пътя на стълбището. Стражниците при вратата ги следяха подозрително, но ги пропуснаха.
Озоваха се в просторно преддверие, озарено от лампи. Влизащите пред тях завиваха наляво и Вин и Елънд ги последваха по лабиринта от коридори, докато не стигнаха една голяма зала.
— Не бих го определил като най-впечатляващото място, на което сме били, нали? — подхвърли Елънд, докато чакаше да обявят имената им.
Вин кимна. Благородниците в Лутадел предпочитаха балните им зали да разполагат с отделен вход. А помещението пред тях представляваше преустроена стандартна заседателна зала на Министерството. По пода се виждаха грубо запълнените дупки от изтръгнатите пейки, в отсрещния край имаше подиум, от който вероятно принудителите бяха давали инструкции на подчинените си. Тъкмо там бе разположена масата на Йомен.
Помещението бе твърде тясно, за да се използва за балове. Гостите бяха скупчени и не можеха да се разделят на групички, както предпочитаха да правят благородниците.
— Изглежда, има и други помещения — каза Елънд и кимна към коридорите, разклоняващи се от „балната зала“.
— Места, където гостите да си отдъхват от теснотията — добави Вин. — Елънд, няма да е никак лесно да се измъкнеш. Не им позволявай да те притиснат в ъгъла. Май там вляво има изход.
Елънд проследи погледа й. Трепкащи факли озаряваха вътрешен двор или преддверие.
— Ще се навъртам в онзи край — реши Елънд. — И ще избягвам вътрешните стаи.