Бавнобързеца кимна, сякаш не беше изненадан от загадъчните разпоредби, и Вин се отдалечи с усмивка, следвана от неканения си антураж.
— Дано скоро се оправите — подхвърли на тръгване.
— Благодаря ви, скъпа — рече Бавнобързеца и се закашля.
Вин отново се смеси с гостите. Вървеше бавно към коридора, за който й беше казал Бавнобързеца, влезе в него и след няколко крачки я обгърна лека мъгла.
Стоеше на входа на озарена от фенери вътрешна градина. Макар че покрай стените бяха подредени маси, тук имаше доста по-малко хора. Прислугата не смееше да излиза в мъглите, а и повечето благородници — макар да не го признаваха — се страхуваха от тях. Вин се приближи с нехайна крачка към една метална балюстрада и се подпря на нея, загледана в небето и мъглите, докато опипваше замислено обецата си.
Малко след това във вътрешния двор излязоха и преследвачките й — обсъждаха високо колко задушно било вътре. Вин ги поглеждаше крадешком, докато двете се настаняваха на кресла недалеч от нея. Скоро се появиха и двама мъже и седнаха на друга маса. Не се държаха толкова уверено, колкото жените, но Вин се надяваше, че не будят подозрение с неумелостта си.
Зачака търпеливо.
Беше се научила на това през годините, когато бе живяла в бандата. Да стои неподвижно, да наблюдава незабелязано, да изчаква подходящия момент. Уличен опит, който така и не бе изгубила. Рееше поглед в небето, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва. И чакаше Елънд да започне.
„Не бива да разчиташ особено на него — прошепна в ума й Рийн. — Той ще се провали. Никога не се осланяй другиму, когато от това зависи животът ти“.
Една от любимите сентенции на Рийн. Напоследък се сещаше все по-рядко за него — както и за предишния си живот. Миналото й бе низ от болка и страдание. Брат, който я биеше, за да я спаси, луда майка, убила безпричинно по-малката й сестра.
Но от този живот бе останало само далечно ехо. Тя се усмихна на тази мисъл, изумена колко далече е стигнала. Рийн сигурно би я нарекъл глупачка, задето се доверява на Елънд — че вярва, че той ще успее, че му поверява живота си. Нещо, което в онези далечни години не би направила никога.
След десетина минути отвътре излезе един мъж, приближи се към двете жени, поговори с тях и се върна в залата. Друг мъж се появи след двайсетина минути и направи същото. Изглежда, жените предаваха сведенията, които Вин искаше — че е останала отвън и вероятно е решила да прекара вечерта на открито, сред мъглите. Не очакваха да се прибере скоро.
Малко след като вторият пратеник се отдалечи, отвътре дотича задъхан мъж, спря при една маса, на която седяха единствените на двора, които, изглежда, не бяха излезли заради Вин, и възкликна:
— Елате да видите! Бързо!
Те станаха и забързаха към коридора. Вин се подсмихна. Елънд бе задействал своята част от плана.
Скочи във въздуха, Тласна се от балюстрадата и се стрелна към другия край на двора.
Жените, на които очевидно им бе доскучало, водеха вял разговор. Отне им няколко секунди да забележат маневрата й и едната скочи и отвори уста да извика.
Вин изгаси всички метали, разпали дуралуминий и месинг и Тласна чувствата на двете жени.
Беше го правила само веднъж преди, със Страф Венчър. Подхранваният от дуралуминий Месингов тласък бе нещо ужасяващо — той смазваше емоционалния фон на жертвата, караше я да се чувства опустошена, потисната. Двете жени изпъшкаха и тази, която бе станала, се олюля и тупна в тревата.
Вин се приземи малко несръчно заради изгасения пютриум — не смееше да го смесва с дуралуминий. Отново го разпали и притича напред. Удари втората жена с лакът в корема, сграбчи я за косата и блъсна лицето й в масата. Другата продължаваше да лежи замаяно в тревата. Вин се намръщи, наведе се, улови я за гърлото и стисна.
Беше малко грубичко, но Вин не разтвори пръсти, докато жената не изгуби съзнание — миг след което угасна и медният й облак.
Вин се обърна. Хората на Бавнобързеца се бяха надигнали и я гледаха разтревожено. Вин им махна да се приближат и нареди:
— Скрийте тези двете в храстите. После си седнете на масата. Ако някой пита за тях, ще кажете, че са се прибрали в залата. Дано това ги обърка.
Мъжете се изчервиха.
— Ние…
— Правете каквото ви казвам или изчезвайте! — тросна се Вин. — Не ми възразявайте. Оставих ги да живеят, но не искам да докладват, че съм им се измъкнала. Ако се размърдат, искам да се погрижите за тях.
Мъжете кимнаха неохотно.
Вин вдигна ръка, разкопча роклята си и я пусна да се свлече на земята. Отдолу носеше плътно прилепнали черни дрехи. Нареди на мъжете да скрият и роклята, изтича в коридора и се спусна по по-близкото стълбище. Елънд вероятно вече бе във вихъра на своята част от плана. Дано да успееше да продължи по-дълго.