— Точно така — заяви Елънд, скръстил ръце на гърдите си и втренчил поглед в Йомен. — Дуел. Защо трябва армиите ни да се бият за този град? Двамата с теб можем да уредим въпроса помежду ни.
Йомен не се изсмя на тази нелепа идея. Седеше на масата, втренчил в събеседника си замислен поглед. Атиумното топче на челото му хвърляше тъмни отблясъци. Присъстващите реагираха точно както предполагаше Елънд. Разговорите утихнаха и хората ги наобиколиха, за да гледат сблъсъка между крал и император.
— Защо смяташ, че ще направя подобно нещо? — попита най-сетне Йомен.
— Защото казват, че си човек на честта.
— Но не и ти, Венчър — отвърна Йомен и посочи Елънд с пръст. — И предложението ти го доказва. Ти си аломант — между двама ни не може да има двубой. Няма да е честно.
Всъщност Елънд не даваше пукната пара. Задачата му бе само да отвлича вниманието на Йомен — колкото се може по-дълго.
— Тогава избери си защитник — предложи той. — Ще се бия с него вместо с теб.
— Само Мъглороден може да ти излезе насреща — отвърна Йомен.
— Ами прати ми някой.
— За съжаление не разполагаме с такъв. Спечелих моето кралство с честност, законност и благоразположението на лорд Владетеля — не чрез заплахи и убийства като теб.
„Нямал си Мъглороден, казваш? — помисли Елънд и се усмихна. — Значи твоите «честност, законност и благоразположение» не изключват лъжата?“
— Наистина ли си готов да оставиш хората ти да загинат? — попита Елънд и посочи с ръка присъстващите. — Заради едничката ти гордост?
— Гордост? — повтори Йомен и се приведе напред. — Нима наричаш „горд“ начина, по който управляваш? Каква гордост има в това да поведеш войските си срещу друго кралство, да плашиш народа с необуздани чудовища?
— Чудовища, създадени да сплашват и убиват тъкмо от твоя любим лорд Владетел — заяви Елънд.
Йомен стисна устни.
— Да, лорд Владетеля е създал колосите. И е било негово право да реши как да ги използва. Но ги държеше далече от цивилизованите градове — докато ти ги докара на прага ни.
— Така е — потвърди Елънд. — Но никого не са нападали. И това е защото ги контролирам не по-зле от лорд Владетеля. Което не ти ли подсказва, че с право съм наследил управлението му?
Йомен се намръщи, вероятно забелязал, че Елънд хвърля аргументите си с лекота — сякаш казваше първото, което му хрумне, само за да поддържа спора.
— Може би не гориш от желание да спасиш този град — заяви Елънд, — но тук има хора, които са по-мъдри от теб. Нали не смяташ, че сме дошли при теб, без да си осигурим съюзници?
Йомен видимо се подвоуми.
— Да — рече Елънд и огледа тълпата. — Ти не се сражаваш само с мен, Йомен. Водиш война срещу собствените си сънародници. Кой от тях ще те предаде, когато удари часът? Доколко можеш да им вярваш?
— Празни заплахи, Венчър — изръмжа Йомен. — За какво е всичко това?
Но Елънд забеляза, че думите му са го обезпокоили. Този човек не вярваше на благородниците. И с право: в противен случай щеше да е глупак.
Елънд се усмихна, готов да изтъкне следващия си аргумент. Можеше да поддържа разговора още доста време. Защото ако имаше нещо, на което се бе научил добре в къщата на баща си, то бе как да ядосва събеседника си.
„Ето че ти осигурих чисто поле за действие, Вин — помисли си той. — Да се надяваме, че благодарение на теб битката за този град ще приключи преди да е започнала“.
44.
Мястото, където се разполага клинът в тялото, е от съществено значение за вида на неговото хемалургично въздействие. Поставен на едно място, клинът създава чудовище, лишено от разум. Въведен на друго, той сътворява коварен — и жадуващ да убива — инквизитор.
Без познанията, придобити от силата при Кладенеца на Възнесението, Рашек не би могъл да използва хемалургията. Благодарение на нея и на малко експерименти той е открил как чрез това изкуство може да си осигурява помощниците, от които се нуждае.
Малко известен факт е, че залите за изтезания на инквизиторите са всъщност хемалургични лаборатории. Лорд Владетеля непрестанно се опитвал да открие нови породи верни прислужници. Доказателство за сложността на хемалургията е фактът, че въпреки хилядолетните си усилия той така и не е успял да сътвори нищо повече от първоначалните три вида създания, които измислил в кратките мигове на пряк допир със силата.
Вин се спускаше безшумно по каменните стъпала, следвана от далечни отгласи откъм залата. Не носеше нито факла, нито фенер, а стълбището не бе осветено, но пък имаше достатъчно отражения, за да се ориентира с Калаени очи.