Елънд се усмихна. От доста време не бе участвал в толкова интересен спор. Хам не обичаше да се задълбочава в темите — предпочиташе философски въпроси, но не и научни дебати, — а Сейзед просто не беше склонен да спори.
„Жалко, че не срещнах Йомен, когато бях по-млад — помисли си Елънд. — Във времето, когато все още се интересувах от философия. Какви дискусии щяхме да водим…“
Разбира се, след подобни дискусии Елънд най-вероятно щеше да се озове в ръцете на Стоманените инквизитори с обвинението, че поддържа революционни възгледи. Но трябваше да признае, че Йомен не е никак глупав. Познаваше отлично историята и политиката — просто имаше погрешни позиции. При друг случай Елънд с радост щеше да го убеди в този факт.
За съжаление спорът очевидно заплашваше да се изчерпи. Елънд не можеше да задържа едновременно вниманието на Йомен и на присъстващите. Всеки път, когато се опитваше да направи нещо, за да привлече вниманието на тълпата, Йомен почваше да го гледа с подозрение. А всеки път, когато Елънд приковаваше с нещо вниманието на краля, тълпата губеше интерес към философския дебат.
Тъкмо по тази причина Елънд изпита известно облекчение, когато най-сетне отекнаха изненадани викове. След секунди в залата дотичаха двама войници. Носеха замаяна и окървавена млада жена с бална рокля.
„В името на лорд Владетеля, Вин! — помисли Елънд. — Необходимо ли беше?“
Погледна през рамо към Йомен и погледите им се срещнаха. Йомен се надигна и попита настойчиво:
— Къде е императрица Венчър?
„Време е да изчезвам“ — помисли Елънд. Нали беше обещал на Вин. Но му хрумна нова мисъл: „Може би друг път няма да ми се удаде възможност да съм толкова близо до Йомен. А и има един сигурен начин да определя дали е аломант.
Като се опитам да го убия“.
Дръзка, вероятно дори глупава идея, но той вече беше почти сигурен, че няма да убеди Йомен да предаде града. Кралят твърдеше, че не е Мъглороден, и беше важно да се разбере дали казва истината. Тъкмо по тази причина, като се доверяваше на интуицията си, Елънд пусна една монета, Тласна се и излетя във въздуха. Гостите се развикаха изплашено. Йомен пребледня и отстъпи. Двама охранители, които се бяха престрували цяла вечер на негови събеседници, скочиха от столовете си и извадиха изпод масата тояги.
— Лъжец! — извика Йомен, когато Елънд скочи върху масата. — Крадец, касапин, тиранин!
Елънд повдигна рамене, изстреля две монети към охранителите и ги повали с лекота. После се нахвърли върху Йомен и го сграбчи за шията.
Не долови внезапен прилив на сила в тялото му. Нямаше аломантични Тласъци и Придърпвания, които да попречат на хватката му. Принудителят почти не оказваше съпротива.
„Или не е аломант — помисли си Елънд, — или е страшно добър актьор“.
Пусна Йомен и го бутна назад. Разтърси глава. Още една загадка, която…
Йомен скочи напред, измъкна стъклен нож и замахна. Елънд се облещи и понечи да отскочи, но острието разсече дрехите му и остави на ръката му дълга червена диря. Проряза го остра болка, подсилена от калая. Елънд изруга.
Йомен замахна отново и Елънд бе принуден да отскочи. Гореше пютриум, а Йомен все още се движеше с непохватността на човек, който не използва аломантия. Но атаката му бе накарала Елънд да смени позицията си, да се отдръпне. Беше сякаш…
Елънд разпали електрум и се обгърна със сфера от лъжливи образи. Йомен спря объркано.
„Той гори атиум — осъзна изумено Елънд. — Значи е Мъглороден!“
Почти бе готов да остане и да се бие, но раната на ръката му, изглежда, бе по-сериозна, отколкото мислеше в началото, и бързо трябваше да се превърже — кръвта му вече капеше по килима. Като се проклинаше за собствената си глупост, той се Тласна във въздуха. Трябваше да послуша Вин — като се прибереше в лагера, тя сигурно щеше да му се скара.
Йомен не скочи след него. Стоеше до масата, стиснал окървавения нож, и го гледаше с разкривено от гняв лице.
Елънд хвърли шепа монети и ги Тласна над главите на гостите — като внимаваше да не уцели някого. Хората се присвиха изплашено, някои се хвърлиха на пода. Веднага щом монетите изпопадаха, Елънд се Тласна от тях и се понесе към изхода, който му бе показала Вин. Миг по-късно се озова в обгърнатия от мъгла вътрешен двор.
Погледна назад, все още ядосан, макар да не знаеше защо. Беше свършил своята част от плана — беше задържал Йомен и гостите повече от час. Вярно, че бе допуснал да го ранят, но пък откри, че Йомен е аломант. Заслужаваше си риска.
Хвърли една монета и се изстреля в небето.
Три часа по-късно Елънд седеше в щабната шатра с Хам. Цареше напрегнато мълчание.
Бяха му превързали раната. От Вин нямаше и следа.