Сякаш всичко се пробуди в нея. Неща, които смяташе, че е забравила, затворила в някое далечно кътче на съзнанието си — тежката му ръка, суровите му критики, острият му език, нескончаемите местения от един град в друг.
Но пробуждането на тези спомени имаше и друг ефект. Тя вече не беше малко момиче, понасящо ударите му с изплашено мълчание. Вин вече ясно осъзнаваше, че в по-голямата си част действията на Рийн са били диктувани от неговия страх. От опасенията му, че нечистокръвната му сестра аломантка може да бъде разкрита и убита от Стоманените инквизитори. Пребиваше я всеки път, когато тя се изявяваше по някакъв начин. Крещеше й, когато проявяваше прекомерна самоувереност. Караше я да се местят всеки път, когато се боеше, че Стоманените инквизитори са ги надушили.
И накрая бе загинал, за да я защити. Беше я заразил със своята параноя, беше я научил да не вярва на никого, защото бе смятал, че това е единственият начин да оцелееш на улиците на Последната империя. А тя бе останала до него, бе търпяла това мъчително съвместно съществуване. Защото дълбоко в себе си осъзнаваше нещо много важно. Че Рийн я обича.
Погледна застаналия пред нея мъж. После бавно поклати глава. „Не. Прилича на него, но очите са други“.
— Кой си ти? — попита тя.
— Брат ти — отвърна той и се намръщи. — Вин, изминаха само няколко години. Станала си безразсъдна. Смятах, че съм те научил по-добре.
„Има същите маниери — помисли си Вин, докато го приближаваше предпазливо. — Къде ги е усвоил? Никой не смяташе Рийн за важен, докато беше жив. Не би трябвало да са го следили“.
— Откъде взе това тяло? — попита тя и го заобиколи. Плочникът беше неравен, наоколо имаше рафтове с припаси. Мракът се простираше във всички посоки. — И как успя да постигнеш толкова точна прилика на лицето? Доколкото знам, кандрите трябва да погълнат тялото, за да изработят негово копие.
Сигурно беше кандра. Как иначе можеше да се обясни толкова голяма прилика? Съществото се обърна и я погледна объркано.
— Какви са тези глупости? Вин, давам си сметка, че не сме от хората, които биха се прегръщали, но очаквах поне да ме познаеш.
Вин пренебрегна думите му. Уроците на Рийн, а после и на Бриз, си казваха своето. Би познала Рийн от пръв поглед.
— Трябва ми информация — каза тя. — За един твой сънародник. Нарича се ТенСуун и се върна в Родината ви преди година. Смяташе, че ще бъде изправен на съд. Знаеш ли какво е станало с него? Искам да го намеря, ако е възможно.
— Вин — каза твърдо той. — Аз не съм кандра.
„Ще проверим“ — помисли си Вин, разпали цинк и удари самозванеца с подсилена от дуралуминий емоционална аломантия.
Той дори не трепна. Подобна атака би поставила всяка кандра под неин контрол, също както ставаше с колосите. Вин се поколеба. Все по-трудно различаваше събеседника си на чезнещата светлина.
Провалът с аломантичния удар означаваше само едно — че той наистина не е кандра. Но не беше и Рийн. Оставаше й само едно логично действие.
Вин го нападна.
Който и да бе самозванецът, очевидно я познаваше съвсем добре, защото предвиди хода й. Макар че извика от престорена изненада, той мигом отскочи назад и се озова извън обсега й. Движеше се с невероятна бързина, което означаваше само едно — че гори пютриум. Тя осъзна, че продължава да долавя излъчваните от него аломантични пулсации, макар че по някаква причина не можеше да определи точно какви метали гори.
Както и да е, аломантията само потвърждаваше подозренията й. Рийн не беше аломант. Вярно, би могъл да се Преобрази през времето, след като се бяха разделили, но тя не смяташе, че в жилите му тече благородническа кръв, за да му осигури аломантично наследство. Вин бе наследила дарбата от баща си, който бе само неин родител, а не и на Рийн.
Тя подхвана нова пробна атака, за да провери уменията на самозванеца. Той продължаваше да се държи извън обсега й и да я следи бдително. Опита се да го притисне към рафтовете, но непознатият се изплъзна.
— Безсмислено е — рече той при поредния си отскок.
„Не чух звън — осъзна Вин. — Не използва монети при скоковете си“.
— Вин, ако искаш да ме удариш, ще трябва да се разкриеш — заговори мъжът. — Очевидно съм достатъчно бърз, за да не ти позволявам да ме доближиш. Не може ли да престанем с тази гоненица и да се захванем с по-важни неща? Не ти ли е интересно какво съм правил през тези четири години?
Вин отстъпи назад и присви крака, готова за нов скок. На устните й трепкаше усмивка.
— Какво има? — попита самозванецът.
Беше се опитала да спечели време и ето, че получи каквото искаше. В този момент фенерът угасна. Пещерата потъна в мрак. Но благодарение на способността си да прониква през медни облаци Вин все още можеше да усеща своя противник. Беше оставила кесията си на мястото, където за пръв път бе доловила, че в помещението има друг човек, и не носеше никакъв метал, с който да бъде засечена.