Хвърли се напред, за да сграбчи противника си и да го прикове на земята. Аломантичните пулсации не й позволяваха да го види, но можеше съвсем точно да определи местонахождението му. Напълно достатъчно за предимство.
Ала сгреши. Той й се изплъзна със същата лекота, с която и преди.
Вин застина неподвижно. „Калай — помисли си. — Чул ме е, че се приближавам“.
Тя изрита близкия стелаж и нападна в мига, когато той се прекатури с трясък на пода.
Самозванецът отново й се измъкна. По някакъв начин винаги я усещаше. В подземието се възцари тишина. Нито звук, нито светлина. Вин долавяше съвсем ясно туптенето на аломантичните му пулсации. Съсредоточи се върху тях, опитваше се да определи какви метали ги подхранват. Но пулсациите бяха някак замъглени. Неясни.
„Има нещо познато в тях — осъзна тя. — Когато за пръв път засякох самозванеца, си помислих… помислих си, че е мъгливия призрак“.
Ето я причината пулсациите да й се струват познати. Без светлина, която да я разсейва, без познатия образ, който да й припомня Рийн, тя си даде сметка какво е пропуснала.
Сърцето й заби ускорено и за пръв път тази вечер в нея се надигна страх. Пулсациите бяха като едни други, които бе долавяла отначало смътно, но после съвсем ясно. Същите, които я бяха отвели при Кладенеца на Възнесението.
— Защо си дошъл тук? — попита тя шепнешком мрака.
Смях. Отекна в просторното подземие — силен, свободен.
Пулсациите се приближаваха, макар че тя не чуваше стъпки. Изведнъж станаха невероятно силни, оглушителни. Сякаш я притискаха — нереален звук, преминаващ през жива и нежива материя. Тя отстъпи назад в тъмнината и едва не се спъна в стелажа, който бе съборила.
„Трябваше да се сетя, че няма да позволиш да бъдеш измамена“ — прошепна един глас в главата й. Гласът на съществото. Беше го чувала само веднъж, преди година, когато го освободи от пленничеството в Кладенеца на Възнесението.
— Какво искаш? — прошепна тя.
„Знаеш какво искам. Винаги си го знаела“.
Така беше. Беше го осъзнала в мига, когато се докосна до това нещо. Нарече го Гибелта. Желанието му беше съвсем просто. Да види края на света.
— Аз ще те спра — заяви тя. Но беше трудно да си повярва, когато разговаряше със сила, която не разбираше, с нещо, съществуващо отвъд хората и световете.
Съществото се изсмя отново — но този път звукът отекна вътре в главата й. Вин все още долавяше пулсациите на Гибелта — но вече не от едно и също място. Тя я заобикаляше. Вин бавно се надигна.
„Ах, Вин — прошепна Гибелта почти бащински. — Държиш се, сякаш съм твой враг“.
— Ти си ми враг. Искаш да унищожиш нещата, които обичам.
„И толкова ли е лошо това? — попита Гибелта. — Не трябва ли всички неща, дори светът, някога да свършат?“
— Не виждам защо да ускоряваме този край — отвърна Вин. — Да го предизвикваме насила.
„Вин, всички неща на този свят са подчинени на собствената си природа — заговори Гибелта, която сякаш се носеше около нея. Тя усещаше докосването й — влажно и леко, като мъгла. — Не трябва да ме виниш, задето съм това, което съм. Без мен никога нищо няма да свърши. Нищо не би могло да свърши. А следователно и нищо не би могло да порасте. Аз съм животът. Нима ще се опълчиш на самия живот?“
Вин мълчеше.
„Не тъгувай, че денят, в който този свят ще умре, настъпи — продължи Гибелта. — Защото този край бе предопределен в деня, когато бе заченат светът. В смъртта има красота — красотата на безвъзвратното, красотата на завършека. Нищо не е напълно завършено, докато не настъпи денят на неговото унищожение“.
— Стига! — викна Вин; чувстваше се самотна и объркана в смразяващия мрак. — Престани да ми се надсмиваш. Защо дойде тук?
„Защо тук? — повтори Гибелта. — Защо ме питаш това?“
— Защо дойде точно сега? — продължи Вин. — За да злорадстваш, че съм в капан ли?
„Вин, аз не съм дошла. Винаги съм била с теб. Аз съм частица от теб“.
— Глупости — заяви Вин. — Току-що се разкри.
„Разкрих се за очите ти — отвърна Гибелта. — Но виждам, че не ме разбираш. Винаги съм била с теб, дори когато не можеш да ме видиш“.
Млъкна и настъпи тишина — в подземието и в главата на Вин.
„Когато си сама, никой не може да те предаде“ — прошепна един глас от дъното на съзнанието й. Гласът на Рийн. Гласът, който бе чувала понякога — почти истински, като глас на съвестта. Беше свикнала с него, сякаш е част от вътрешния й свят — спомен от обучението на Рийн. Инстинкт.