— А после — не спираше Дух — си помислих, че греша. Никой не тъгува толкова много за една градина, колкото и да е била красива. Хрумна ми, че тъгата в очите ти вероятно е защото брат ти ти е забранил да участваш в неговите съвещания. Винаги те отпраща навън, в градината, когато трябва да се срещне с важни хора. Зная какво е да се чувстваш безполезен и отритнат, когато си сред важни хора.
Пристъпи още крачка към нея. Усещаше боцкащата пръст под краката си, жалките останки на почва, която някога е била плодородна. Вдясно от него бе храстът, към който Белдре най-често отправяше взор. Той не поглеждаше към него — не смееше да свали очи от нея.
— Но и това бе грешка — рече. — Подобна забрана би те подразнила, но едва ли щеше да ти причини болка. Нито тъга. Сега обаче зная причините за твоята печал. Днес следобед убих за първи път. Помогнах да бъде съборена предишната империя, а после да построят нова. Никога не бях убивал човек. До днес.
Спря и надзърна в очите й.
— Да, тази мъка ми е позната. Питам се обаче защо я изпитваш ти?
— Не бива да си тук. Има стражи…
— Не — отвърна Дух. — Няма ги вече. Куелион прати твърде много хора в града — страхува се да не избухне бунт, както стана в Лутадел. Както е подтикнал хората към бунт и самият той, когато е взел властта. И е прав да се бои, но сгреши, като остави дома си неохраняван.
— Убий го — прошепна Келсайър. — Куелион е вътре, това е идеалният момент. Той го заслужава и ти го знаеш.
„Не — възрази Дух. — Не днес. Не и пред нея“.
Белдре бе втренчила поглед в него. Лицето й стана сурово.
— Защо дойде? Да ми се присмиваш?
— Да ти кажа, че те разбирам — отвърна Дух.
— Как можеш да го кажеш? — попита тя. — Ти не ме разбираш — дори не ме познаваш.
— Мисля, че те разбирам — възрази Дух. — Видях очите ти днес, докато гледаше как подкарват онези хора на смърт. Ти изпитваше вина. Вина за убийствата на брат ти. Измъчваше се, защото смяташе, че трябва да им помогнеш. — Пристъпи напред. — Не можеш, Белдре. Той е покварен от силата си. Може някога да е бил добър човек, но вече не е. Осъзнаваш ли какво прави? Брат ти избива хора, за да се сдобие с аломанти. Пленява ги и заплашва да изтреби семействата им, ако не правят каквото иска. Нима един добър човек би постъпвал така?
— Ти си глупак — прошепна Белдре. Не смееше да го погледне.
— Зная — отвърна Дух. — Какво са неколцина избити, когато става въпрос за сигурността на кралството? — Млъкна и поклати глава. — Белдре, той убива деца. Прави го само за да скрие факта, че събира аломанти.
— Върви си — каза накрая Белдре.
— Ела с мен.
Тя най-после го погледна.
— Ще сваля брат ти от власт — рече Дух. — Аз бях в групата на Оцелелия. Ние победихме лорд Владетеля — Куелион едва ли може да ни затрудни. Не бива да си тук, когато той падне.
Белдре го изгледа подигравателно и каза:
— Ще броя до три и ще почна да викам.
— Не се страхувам от войниците ви.
— Не се съмнявам. Но ако дойдат, ще трябва пак да убиваш.
Дух се поколеба. Но остана на мястото си, за да й покаже, че не вярва на заплахите й.
И тогава тя започна да вика.
— Убий го! — прокънтя в главата му гласът на Келсайър. — Сега, преди да е станало късно! Стражниците, които изби, само изпълняваха заповеди. Истинското чудовище е Куелион.
Дух стисна ядно зъби, обърна се и побягна, следван от виковете на Белдре.
Остави Куелион жив.
Засега.
Пръстените, гривните, обеците и другите метални украшения бяха пръснати по масата като съкровище от някоя древна легенда. Разбира се, повечето метали бяха съвсем обикновени. Желязо, стомана, калай, мед. Нямаше злато, нито атиум.
Но за един ферохимик металите бяха много по-ценни от търговската им стойност. Те бяха резервоари, които можеха да бъдат напълнени, а по-късно изчерпвани. Една от дрънкулките бе изработена от пютриум и можеше да съхранява сила. Попълването й би изтощило ферохимика за известно време, през което би го затруднило дори най-обикновено усилие — но цената си заслужаваше. Защото при нужда можеше да черпи допълнителна сила.
В момента много от металоемите на масата пред Сейзед бяха празни. Беше ги използвал по време на ужасяващата битка, приключила с падането — и после спасяването — на Лутадел преди година. Битка, която го бе обезсилила по много начини. Десетте пръстена в единия край на масата едва не му костваха живота. Марш ги бе изстрелял по него като монети и те се бяха забили в тялото му. Това обаче му бе позволило да почерпи от тях сила, да победи и да се излекува.
В центъра бяха най-важните металоеми. Четири гривни — изработени така, че да се прихващат над и под лакътя — лъщяха с блясъка на най-чиста проба мед. Това бяха най-големите му металоеми, тъй като поемаха най-много информация. Медта пазеше спомени. Ферохимикът запечатваше в съзнанието си образи, мисли и звуци и сетне ги съхраняваше в металоемите. В тях те не се променяха и не избледняваха, както ставаше със спомените в паметта.